Том Брадби
Господарят на дъжда (53)

52.

Потеглиха мълчаливо. Наташа седеше отзад прегърнала Алексей. Момченцето гледаше втренчено Фийлд, краката му висяха от седалката. Фийлд се опита да си придаде самоуверен вид. Прекосиха моста и продължиха по „Бънд“. Младият мъж хвърли поглед към поредния пристигащ параход. Платната на сампаните бяха като разноцветни петънца на фона на ръждивия му стоманен корпус.

Фийлд погледна в огледалото за обратно виждане, за да провери дали не ги следят. Минаха покрай хонконгско-шанхайската банка, централата на „Фрейзърс“ и митницата, завиха по „Фучоу“, но почти веднага се отбиха по друга пряка. Фийлд спря под сянката на голямо дърво.

Наташа се наведе и го целуна по врата. Прегърна го толкова силно, че пръстите й се забиха в гърдите му. Не искаше да го пусне. Той се обърна и я погали по главата, после внимателно се освободи от прегръдката й.

— Всичко е наред — каза. — Всичко ще се оправи, Алексей.

Наташа се облегна назад и притисна момченцето до себе си. То седеше отпуснато.

Фийлд погледна часовника си. Беше много по-късно, отколкото предполагаше. Опита се да се успокои.

— Кажи ми как изглеждат ведомостите на Лу.

Наташа не го разбра.

— Опиши ми стаята.

— Моля те, Ричард…

Той се обърна и я погледна настойчиво.

— Имаме само няколко часа.

— Моля те.

— Ако изчакаме да излезе, можем да успеем.

— Недей…

— Трябва да имаме нещо, срещу което да се договорим, Наташа. Трябва да купим свободата ти. Можем да успеем само ако се доберем до някоя от ведомостите и заплашим, че ще я изпратим на „Ню Йорк Таймс“ или на властите в Лондон или Вашингтон. Без това нямаме никакъв шанс.

Очите на Алексей се разшириха.

— Ти вече пое прекалено много рискове, знам, но само така можеш да спечелиш свободата си. Ще ти уредя паспорт и документи… Ще започнем нов живот, ще отидем във Венеция…

Тя бавно вдигна поглед към него:

— Не разбирам.

— Напротив, разбираш. Лена също го е осъзнавала. Това се е опитвала да постигне. — Фийлд усещаше как потта се стича под мишниците му. — Ежедневието на Лу винаги е едно и също. Излиза в един часа и се връща малко преди два.

Той замълча.

— Искаш да се промъкна вътре, така ли?

— Искам да спасиш живота си.

— Аз ли искаш да го направя?

— Искам да започнем нов живот.

Наташа го изгледа, очите й блестяха от тъга и самота, от любов и попарени надежди, от несигурност и съмнение.

Нежно притисна главицата на Алексей до рамото си, погали го и се загледа през прозореца. Фийлд не сваляше поглед от лицето й.

— Къщата е голяма — заговори тя. — Има гардеробна и кабинет.

— На етажа на спалнята ли?

— Да.

— Това е над стаята, където те карат да чакаш, нали?

— Да.

— Ако отидеш и кажеш, че той те очаква, ще те заведат ли горе?

— Да.

— Няма ли да те оставят на долния етаж?

— Винаги става по един и същи начин.

— Сама ли те оставят? Няма ли прислуга? Няма ли кой да те спре?

Тя не отговори.

— Какво става обикновено?

— На долния етаж има много хора. Кухнята е в задната част на къщата.

— А на горния?

Алексей не сваляше очи от Фийлд.

— На третия етаж живеят наложниците — каза Наташа.

— Виждала ли си ги?

— Не, на втория етаж са личните покои на Лу.

— Опиши ми стаята, където се пазят ведомостите.

— Има много дрехи. Шкафове, които винаги са затворени, с високи огледала. Отдясно има скринове с чекмеджета, още дрехи. Отзад има бюро с кожена облицовка… лампа. Още по-назад — копринена завеса, а зад нея е сейфът.

Гласът й звучеше така, сякаш говореше насън.

— Виждала ли си ведомостите?

— Две книги, винаги са отворени. Дебели. — Тя показа с ръце колко. — С кожени подвързии. Има много данни. С много ситен почерк. До тях има очила.

— Винаги ли са там?

— Да. Лена също ги е виждала. Започнала да си прави записки. Мъжът, с когото излизала, й разказал за пратките. Казал й, че Лу подкупва хора в полицията, в Съвета, че много са замесени, много важни личности. Прав си. Тя си мислеше, че така ще се измъкне.

— Виждала ли си имена?

— Струва ми се, че да.

— Западни ли?

— Да.

— На Люис?

— Не съм сигурна.

Фийлд опря ръце на кормилото. Погледна часовника си, после натисна педала за газта и изкара колата на платното. Наташа продължаваше да гледа през прозореца. След малко се облегна назад и отново притисна уплашеното дете до себе си.

Фийлд върна колата на „Бънд“ и спря пред хотел „Катей“. Каза й да чака и изтича във фоайето. Обърна се към първото пиколо:

— Къде е управителят?

От една стаичка излезе китаец с костюм и той му показа служебната си карта:

— Трябва спешно да проведа телефонен разговор, поверителен.

Китаецът се огледа нервно, после го въведе в кабинета си. Фийлд извади смачканото листче, което му беше дал Чен, и го даде на телефонистката. Обади се женски глас. Фийлд поиска да разговаря с Чен и жената му каза да изчака. Отнякъде се чуваше детска глъчка.

— Ало, кой е?

— Чен, Фийлд се обажда.

— Трябваше да си заминал.

— Имам нужда от малко информация. Взех бележките от наблюдението на Лу. Пише, че всеки ден в един часа ходи в Нантао и се връща след час. Така направи и вчера, но искам да знам дали понякога не променя дневния си ред. Връща ли се по-рано понякога? Какво прави в Нантао? В бележките пише, че ръководи бизнеса си от някаква чайна…

— Не прави глупости, Фийлд. Недей да рискуваш.

— Нямам избор.

— Прав си. Вземи първия кораб. Прибери се у дома. Спаси живота си.

— Искам нещо повече от собственото си оцеляване.

— Понякога не можеш да получиш повече.