Колийн Хувър
Без Хоуп (36)

Неделя, 28 октомври 2012 г.
17:15 ч.

Проспиваме закуската и обяда. Настава следобедно време и когато Холдър се връща с храна отвън, вече съм на път да умра от глад. Минали са повече от двайсет и четири часа, откакто съм сложила нещо в уста. Той дръпва два стола до бюрото и вади кутийки и напитки от пазарските пликове. Купил ми е точно онова, което ми се искаше след изложбата снощи и което така и не успяхме да вземем. Махам капачето от кутийката с шоколадов шейк и отпивам огромна глътка, после смъквам опаковката на бургера. В ръцете ми пада някакво листче и се приземява на масата. Вдигам го и го прочитам.

„Само защото вече си нямаш телефон и животът ти се е обърнал нагоре с краката, не означава, че трябва да оставим егото ти да се пръсне. Държа да кажа, че изглеждаше доста неугледно по тениска и гащички. И много се надявам да си купиш пижама с дълги крачоли, та да не се налага цяла нощ да ти гледам кльощавите крака.“

Оставям бележката на масата и го поглеждам, а той се е ухилил до уши. Трапчинките му са очарователни. Навеждам се и този път действително близвам едната.

— Какво правиш? — засмива се.

Отхапвам от бургера и свивам рамене.

— Мечтая да го направя още откакто те видях в онзи магазин.

Усмивката му мигом става с една идея по-самодоволна и той се обляга назад.

— Искала си да ми оближеш лицето още когато си ме видяла за първи път? Така ли обикновено правиш, когато някой ти хареса?

Поклащам глава.

— Не лицето, а само трапчинката. И не. Ти си единственият, когото ми се е приисквало да оближа.

Продължава да се усмихва.

— Чудесно. Защото ти пък си единственото момиче, което ми се е приисквало да обичам.

Мили боже. Вярно, не казва директно, че ме обича, но само звукът на тази дума от устата му е достатъчен сърцето ми да се издуе в гърдите. Захапвам бургера, за да прикрия усмивката, а и за да оставя изречението да увисне недовършено във въздуха. Съвсем не съм готова да сменя темата.

И двамата мълчаливо си дояждаме. Накрая се изправям, разчиствам масата, после си обувам обувките.

— Къде ще ходиш? — Гледа ме как си връзвам връзките.

Не му отговарям веднага, понеже и аз не знам. Но искам да изляза от стаята. Приключвам с връзките и се изправям, приближавам се до него и увивам ръце около кръста му.

— Искам да се поразходя — казвам. — И искам да дойдеш с мен. Готова съм да задавам въпроси.

Той ме целува по челото и взима ключа от стаята.

— Да вървим — сплита пръсти с моите.

Хотелът ни очевидно не е в близост до паркове или туристически пътеки, така че тръгваме към двора. Покрай басейна са наредени няколко шатри, всичките празни. Повежда ме към една от тях. Сядаме и аз се облягам на рамото му, зяпаме басейна. Октомври е, но е сравнително топло. Измъквам ръце от ръкавите на блузата и ги увивам около тялото си, сгушвам се в прегръдките му.

— Искаш ли да ми разкажеш какво помниш? — пита ме. — Или имаш конкретни въпроси?

— И двете. Но преди всичко искам да чуя твоята история.

Ръката му обгръща раменете ми. Пръстите му галят горната част на ръката ми и той ме целува по главата. Няма значение колко пъти ме целува — всеки път имам чувството, че ми е първата целувка.

— Трябва да разбереш колко е странна ситуацията от моя гледна точка, Скай. В продължение на тринайсет години всеки ден се питах какво ли се е случило с теб. И представяш ли си, през седем от тези тринайсет години съм живял на по-малко от четири километра от теб! Все още ми е трудно да повярвам. А сега най-после си тук, с мен, и ти разказвам всичко…

Въздъхва и усещам, че главата му се обляга назад. Млъква за миг, после продължава:

— След като колата потегли, се прибрах вкъщи и казах на Лес, че си заминала с някого. Заразпитва ме с кого си заминала, но аз не знаех. Майка ми беше в кухнята, така че отидох и й съобщих. Не ми обърна особено внимание. Заета беше с вечерята, а и бяхме само деца. Явно е била свикнала да не се вслушва особено много в приказките ни. Пък и още не бях сигурен, че се е случило нещо нередно, та не бях кой знае колко разтревожен. Каза ми да ида навън да си играя с Лес. И понеже ми се стори съвсем спокойна, реших, че всичко е наред. Когато си на шест, си убеден, че родителите знаят всичко, така че не казах нищо повече. Двамата с Лес излязохме да играем и минаха може би два часа, преди баща ти да излезе и да започне да те вика. Още щом го чух, замръзнах. Спрях насред двора, загледах го как стои на верандата и те вика. В този момент ми стана ясно, че не знае за заминаването ти. И ми стана ясно, че съм направил нещо ужасно.

— Холдър — прекъсвам го. — Бил си дете.

Той не ми обръща внимание и продължава:

— Баща ти прекоси двора и ме попита дали знам къде си. — Холдър млъква, после се прокашля.

Търпеливо изчаквам да продължи, но май му е нужно време да си събере мислите. Имам чувството, че ми разказва приказка. Сякаш нищо от това, което ми говори, не се отнася до мен.

— Скай, трябва да разбереш, че се страхувах от баща ти. Бях едва на шест и знаех, че съм постъпил ужасно, задето съм те оставил сама. И ето че баща ти, началникът на полицията, се бе надвесил над мен с пистолет в кобура. Уплаших се. Изтичах обратно вкъщи, затворих се в стаята и заключих вратата. Двамата с майка ми думкаха по вратата в продължение на половин час, но така и не събрах смелост да отворя и да призная, че зная какво се е случило. Реакцията ми, естествено, стресна и двама им и той веднага се обади за подкрепление. Когато чух полицейските коли да пристигат отпред, реших, че идват за мен. Продължавах да не разбирам какво е станало с теб. И когато майка ми най-после успя да ме убеди да изляза от стаята, бяха минали повече от три часа, откакто те отведоха.

Пръстите му продължават да ме галят по рамото, но сега ме е прегърнал по-здраво. Провирам обратно ръце през ръкавите, за да мога да го хвана за ръката.

— Отведоха ме в управлението и ме разпитваха в продължение на часове. Питаха ме дали съм запомнил номера на колата, каква е била колата, как е изглеждал човекът вътре, какво ти е казал. Скай, а аз не знаех нищичко. Дори не помнех цвета на колата. Можех да им кажа единствено с какво си била облечена, понеже само теб помнех ясно. Баща ти беше бесен. Чувах го как крещи в коридора, че ако съм бил казал веднага на някого, са щели да те намерят. Обвиняваше ме. А когато полицай те обвини за загубата на дъщеря си, започваш да му вярваш. И Лес го чу да крещи и също реши, че съм виновен. В продължение на шест години бяхме живели в съвършен свят, в който възрастните винаги бяха прави и на добрите хора не се случваха лоши неща. И ето че теб те бяха отвлекли и всичко, в което вярвахме, се оказваше фалшива представа за света, изградена от родителите ни. В този ден осъзнахме, че дори възрастните вършат ужасни неща. Че децата изчезват. Че е възможно някой да ти отнеме най-добрия приятел… и не знаеш дори дали е жив.

Непрекъснато следяхме новините, чакахме някаква вест. В продължение на седмици показваха снимката ти по телевизията, молеха зрителите за информация и съдействие. Разполагаха единствено с една снимка отпреди майка ти да почине, когато си била на три. Помня, че това ужасно ме дразнеше, питах се как е възможно почти пет години никой да не се сети да те снима. Показваха снимки и на къщата ви, понякога даже и на нашата. От време на време споменаваха за съседското момче, което станало свидетел на отвличането, но не помнело подробности. Спомням си една вечер… един от репортерите показа панорамна снимка на двете къщи. Споменаха и единствения свидетел на случилото се, като ме нарекоха „Момчето, което загуби надежда“^[1]. Майка ми побесня — изтича навън и се разкрещя на журналистите да ни оставят на мира. Мен да оставят на мира. Наложи се баща ми насила да я прибере вкъщи. Родителите ми правеха всичко възможно да върнат живота ни към нормалното. След два-три месеца репортерите престанаха да идват. Безкрайните престои в полицейското управление за нови и нови разпити най-после секнаха. За хората от квартала нещата бавно започнаха да се връщат към обичайния си ход. За другите — да, но не и за мен и Лес. Имахме чувството, че с изчезването на Хоуп бе изчезнала цялата ни надежда.

При тези думи, при отчаянието в гласа му, ме прорязва остро чувство на вина. Би следвало за мен инцидентът да е най-травмиращ, да ме засегне повече, отколкото околните. Аз обаче не помнех почти нищо. За мен случилото се бе оказало съвсем незначително, а бе съсипало живота на Холдър и Лесли. Карън бе така спокойна и мила и така бе напълнила главата ми с лъжи за осиновяване и приемни грижи, че никога не си бях задавала въпроси. Както каза и Холдър, на тази възраст вярваш, че възрастните са честни и почтени, и дори не ти минава през ум да се усъмниш в действията им.

— Години наред мразех баща си, задето се е отказал от мен — прошепвам. — Не мога да повярвам, че просто ме е отвлякла. Как е могла? Как е възможно някой да направи нещо такова.

— Не знам, Скай.

Изправям гръб и се обръщам да го погледна в очите.

— Искам да видя къщата — казвам. — Искам да събудя още спомени, тежи ми, че нищо не помня. Всичко ми е съвсем мътно… и най̀ вече той. Ще минем с колата. Искам да я видя.

Той ме погалва по рамото и кимва.

— Сега ли?

— Да. Преди да се е стъмнило.

През цялото време мълча. Гърлото ми е пресъхнало, а стомахът ми се е свил на възел. Страх ме е. Страхувам се да видя къщата. Страхувам се, че може да си е вкъщи, че може да го зърна. Още не съм готова да го видя. Искам само да видя първия си дом. Не знам дали ще ми помогне да си спомня нещо, но чувствам, че трябва да го направя.

Холдър намалява и спира до бордюра. Втренчила съм се в редицата къщи от другата страна на улицата — страх ме е да откъсна очи от прозореца, безкрайно трудно ми е да се обърна и да погледна.

— Пристигнахме — прошепва Холдър. — Май няма никого вкъщи.

Бавно се обръщам и надзъртам през неговия прозорец към първия си дом. Късно е и нощта е започнала да поглъща деня, но небето все още е достатъчно светло, та да мога ясно да различа къщата. Изглежда ми позната, но не успява да събуди нови спомени. Къщата е жълто-кафява с тъмнокафяв корниз — цветовете не са ми познати. Холдър, сякаш прочел мислите ми, отбелязва:

— По-рано беше бяла.

Обръщам се с лице към къщата, мъчейки се да си припомня нещо. Опитвам се да си представя как прекрачвам прага, как влизам в хола, но не успявам. Сякаш всичко, свързано с тази къща и с живота в нея, е изтрито от съзнанието ми.

— Защо си спомням как изглеждат вашият хол и вашата кухня, но не и нашите?

Холдър не отговаря, вероятно защото е наясно, че не търся отговор. Слага ръка върху моята и стиска пръстите ми, докато гледаме къщите, променили живота ни завинаги.