В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (92)

II

По някое време преди изгрев Максим завърши заклинанието си.

Облегна се на масата и се възхити на делото си: безлики мъже, застанали в боен строй с бронирана гръд, заключена над стоманено сърце. Дванайсет дълбоки разреза минаваха от вътрешната страна на ръката на краля — някои вече зарастваха, но имаше и пресни. Дванайсет комплекта облечени в стомана заклинания, обвързани в едно, стояха пред него — изковани и заварени, и надарени с душа.

Усилието от обвързването на магията беше мъчително, постоянно теглеше силата на краля и се умножаваше с всяко добавено заклинание. Тялото му трепереше леко заради тежестта, но нямаше да страда дълго, започне ли веднъж делото. Ще се справя, каза си Максим.

Надигна се — в течение на няколко секунди стаята се въртеше страховито, но после се стабилизира — и слезе на долния етаж, за да закуси за последен път със съпругата и сина си. Сбогуване без думи. Емайра щеше да разбере, а Рай, надяваше се той, да му прости. Книгата щеше да помогне.

Докато Максим крачеше, си представяше как седи със семейството си в големия салон, на маса, отрупана с чайници и прясно изпечен хляб. Емайра е положила длан върху неговата. Смехът на Рай кънти навред. А Кел е на мястото, което винаги е заемал — седи редом с брат си.

Максим остави уморения си ум да витае в мечтите, в спомена, и да го пренесе през бездната.

Само едно последно хранене.

За последен път.

— Ваше Величество!

Кралят въздъхна и се обърна. Виденията му се разсеяха при вида на кралските гвардейци, повели човек помежду си. Пленникът бе облечен в пурпурно и бяло — знак, че е член на фароанския антураж — а между скъпоценните камъни по кожата му минаваха посребрени вени като стопен метал. Сол-ин-Ар вървеше по коридора след войниците и скъсяваше разстоянието с всяка крачка.

— Долу ръцете от него! — нареди фароанският лорд.

— Какво означава всичко това? — попита Максим с умора, гризяща всеки мускул и всяка кост.

Един от гвардейците вдигна писмо.

— Спряхме го, Ваше Величество, при опит да се измъкне от двореца.

— Куриер ли е? — обърна се Максим към Сол-ин-Ар.

— Нима не ни е разрешено да пращаме писма? — предизвика го фароанският лорд. — Не осъзнавах, че ни държите затворници тук.

Кралят понечи да разпечата писмото, но чуждестранният гост го хвана за ръката и с обичайния си надменен тон предупреди:

— Не превръщайте съюзниците си във врагове. Такива имате предостатъчно.

Максим отърси хватката му и отвори писмото с плавно движение. Плъзна поглед по фароанската калиграфия.

— Повикал сте подкрепления.

— Нуждаем се от тях — потвърди Сол-ин-Ар.

— Не. — Главата на Максим пулсираше. — Само ще вкарате още животи в пожара на…

— Може би, ако вие ни бяхте казали за заклинанието на жреците си…

— … още животи, които Осарон да си присвои и да използва срещу всички.

Весканският принц вече бе стигнал до тях и Максим насочи гнева си и към него.

— Ами вие? Весканците успяха ли да пратят вест извън града, а?

Кол пребледня.

— И да рискуват и своя живот? Не, разбира се.

Сол-ин-Ар сърдито измери весканския принц с поглед.

— Лъжеш.

Максим нямаше достатъчно сила за тази разправия. Нямаше и време.

— Ограничете лорд Сол-ин-Ар и антуража му в техните покои.

Фароанецът го зяпна, потресен:

— Крал Мареш…

— Имате два варианта — прекъсна го Максим, — вашите покои или кралския затвор. И за ваше добро — а и за мое — се надявам да сте пратили само един човек.

Хората на Максим отведоха Сол-ин-Ар — лордът нито възрази, нито оказа съпротива. Само с тих, но напрегнат глас отбеляза:

— Правите грешка.

 

 

Семейство Мареш не седеше в големия салон. Креслата им бяха празни. Масата не беше сложена — до закуската оставаха цели часове, осъзна кралят. Слънцето дори не беше изгряло.

Максим започваше да трепери.

Нямаше силата да продължи търсенето, затова се върна в кралските покои с напразната надежда Емайра да е там и да го чака. Сърцето му изстина, когато завари спалнята празна, макар че дълбоко в себе си въздъхна с облекчение — спестено му бе проточването на болката от раздялата.

С треперещи ръце се зае да урежда делата си. Облече парадните си дрехи, разчисти бюрото, постави в средата текста, който бе написал за сина си.

Заклинанието тежеше на Максим при всеки дъх, при всеки удар на сърцето; нишките магия, опънати силно през стени и стълбища, точеха енергията му във всеки неизползван миг.

Скоро, обеща кралят на заклинанието. Скоро.

Написа три писма — едно за Рай, едно за Кел и последното — до Емайра, прекалено дълго и същевременно твърде късо. Максим открай време беше човек на действието, не на думите. А времето му изтичаше.

Тъкмо подухваше на мастилото, когато чу вратата да се отваря.

Сърцето му се разтуптя, а надеждата се надигна, щом се обърна в очакване да открие съпругата си.

— Скъпа моя… — млъкна при вида на момичето, русо и светлокожо, облечено в зелено, с корона от сребро в косите, а на гърдите — алено петно като боя за сладкиши.

Весканската принцеса се усмихна. Държеше между пръстите си четири лъскави, тънки като игли остриета, от които капеше кръв. Заговори с игрив, весел тон, все едно не нарушаваше границите на кралските покои, а в коридора зад нея не се търкаляха трупове и лицето й не беше оплискано с кръв.

— Ваше Величество! Надявах се да ви намеря тук.

Максим не се помести.

— Принцесо, какво…

Преди да завърши, първото острие се понесе във въздуха, и по времето, когато кралят вдигна ръка и магия да отблъсне удара, второто вече се бе забило през ботуша му и прикова крака му към пода.

Максим изръмжа и се опита да се обърне, поне леко, за да избегне третото острие, но четвъртото го улучи в рамото. То не летеше — все още се намираше в ръката на нападателката, която заби стоманата дълбоко над лакътя и прикова ръката на краля към стената.

Цялото нападение продължи само колкото едно вдишване.

Весканската принцеса стоеше на пръсти, сякаш възнамеряваше да целуне краля. Беше толкова млада, а изглеждаше състарена. Констатира:

— Май не се чувствате добре.

Главата на Максим пулсираше. Бе вложил твърде много от себе си в заклинанието. Беше си оставил твърде малко сила, която да призове в случай на битка. Ала все още притежаваше нож в кания на кръста си. И друг — на прасеца. Трепна с пръсти, но преди да успее да сграбчи и двата, едно от запратените преди това остриета на Кора полетя обратно към пръстите й.

Тя го опря в гърлото на краля.

Ръката и кракът на Максим започваха да се вцепеняват — не само от болка, но и от нещо друго.

— Отрова! — изръмжа той.

Принцесата закима.

— Няма да ви убие — увери го весело тя. — Това е моя задача. Но бяхте чудесен домакин.

— Какво си сторила? Глупаво момиченце!

Усмивката на принцесата засия, по-остра от бръснач.

— Това глупаво момиченце ще прослави името си. Глупавото момиченце ще превземе двореца ви и ще положи кралството ви пред трона на своето. — Наведе се към краля и гласът й от сладък премина в чувствен. — Но първо глупавото момиченце ще ви пререже гърлото!

През отворената врата Максим виждаше част от коридора и труповете на охраната си, изпружили неподвижно ръце и крака, покрити с броня.

А после видя отсянка от тъмна кожа и забеляза отблясък, засиял върху скъпоценни камъни с форма на сълза.

— Излезли сте от своите води, принцесо! — заяви, докато вцепенението се разпростираше из крайниците му, а фароанците безмълвно се промъкваха напред, водени от Сол-ин-Ар. — Кралеубийството ви носи само едно.

— И какво е то? — прошепна Кора.

Максим я погледна в очите.

— Бавна смърт.

Острието на принцесата намери мишената си точно когато фароанците нахлуха в стаята.

По-бърз от светкавица, Сол-ин-Ар сграбчи момичето-убийца и приклещи гърлото й с лакът.

Тя се обърна с подобен на карфица нож в ръка и понечи да забие върха му в крака на фароанеца, но членовете на антуража му вече я бяха достигнали, сграбчиха я и я свалиха на колене пред крал Мареш.

Кралят се помъчи да заговори и откри езика си натежал в устата, а тялото му се бореше с отровата и същевременно плащаше цената на изхабената магия.

— Намерете арнеските гвардейци! — нареди Сол-ин-Ар.

Кора се бореше свирепо и злостно, а детинското й веселие се изпари, когато прибраха оръжията й.

Максим най-сетне успя с полувцепенени пръсти да изтръгне ножа от ръката си и да освободи и крака си, а кръвта жвакаше в ботуша му при няколкото нестабилни крачки, които направи.

Намери тониците, приготвени от Тийрън — колко много бяха за болка, за сън… и един, само едничък срещу отрова — и си сипа чаша от розовата течност, сякаш беше жаден и не се бореше със смъртта.

Пръстите му трепереха, но пи жадно и остави празната чаша настрани, а сетивата му се будеха в прилив на горещина и с нея прииждаше болка. На прага се появиха група гвардейци, всички задъхани и въоръжени, с Исра начело.

— Ваше Величество — възкликна тя, огледа стаята и пребледня при вида на прикованата към пода слабичка весканска принцеса и фароанският лорд, който раздаваше заповеди, вместо да стои затворник в покоите си, и двамата — обкръжени от захвърлени ножове и кървави следи.

Максим се насили да изправи гръб и заповяда:

— Погрижете се за гвардейците си!

— Вашите рани…

Исра понечи да възрази, но кралят я прекъсна:

— Не е толкова лесно да се отърват от мен! — И се извърна към Сол-ин-Ар. Беше се разминал на косъм и двамата го знаеха, но фароанският лорд не отрони и дума.

— Длъжник съм ти — заяви Максим. — И ще ти се отплатя!

Боеше се, че ще падне, ако се забави по-дълго, ето защо съсредоточи вниманието си върху весканското момиче на пода.

— Ти се провали, малка принцесо, и ще си платиш!

Сините очи на Кора горяха.

— Не колкото теб — отвърна тя и на устните й грейна студена усмивка. — За разлика от мен, моят брат Кол никога не пропуска целта си.

Кръвта на Максим изстина и той се обърна към Исра и другите гвардейци.

— Къде е кралицата?