В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (107)

IX

Вцепенен, Кел се взираше в положените за поклонение мъртъвци.

Неговият крал, неговата кралица. Баща му и майка му…

Чу Холанд да го вика по име. Усети Лайла да се вкопчва в ръката му.

— Трябва да намерим Рай!

— Не е тук — обади се нов глас.

Принадлежеше на Исра, командир на гвардейците. Кел бе взел жената за статуя в пълната й броня и със сведена глава. Беше забравил правилата за поклонение — мъртвите не бива да остават сами.

— Къде е? — успя да изрече. — Къде е той?

— В двореца.

Кел се обърна към двукрилата врата, която водеше към кралския дворец, но Исра го спря.

— Не в този — обясни тя уморено. Посочи масивната входна врата на Розовата зала, чиито крила извеждаха към улицата. — Другия. На реката.

Пулсът на Кел затанцува бясно в гърдите му.

Мрачният дворец.

Главата му се въртеше.

Откога ги нямаше?

Три дни.

Не, четири.

Четири дни, Рай.

После можеш да си докараш неприятности.

На четвъртия ден кралят и кралицата бяха мъртви, а Рай не бе чакал нито миг повече.

— И си го пуснала? — сопна се Лайла обвинително.

Исра настръхна.

— Нямах избор — тя погледна Кел в очите. — Считано от днес, Рай Мареш е кралят.

Реалността улучи младия антари като ритник в стомаха.

Рай Мареш, благородник, флиртаджия и женкар; възкресеният принц.

Момчето, което винаги търсеше най-доброто скривалище в игрите и крачеше през живота си, все едно участва в театрално представление.

Брат му, приел веднъж прокълнат амулет, понеже му обещаваше сила.

Брат му, който вече гравираше извинения в кожата си и държеше ръка над пламъка на свещ, за да се почувства жив.

Брат му беше станал крал.

И какво бе първото му решение?

Да влезе право в двореца на Осарон.

На Кел му се прииска да извие врата на Рай, но после си спомни вълните болка, разтърсвали го на лодката и разбиващи се в него дори и сега — река от страдание. Рай! Краката сами го понесоха покрай Исра, покрай безброй редици големи каменни саксии към вратите на Розовата зала и навън в здрачната лондонска нощ.

Чу стъпките им зад гърба си — на Лайла, меки и бързи като на крадец, а на Холанд — уверени, ала не погледна през рамо, не се обърна и към морето от омагьосани тела, проснати на улиците. Беше насочил твърдо поглед към реката и невъзможната сянка, която се издигаше на фона на небето.

Кел винаги си бе представял кралския дворец като второ слънце, застинало във вечен изгрев над града. По силата на същата фантазия дворецът на Осарон бе затъмнение — къс съвършен мрак, поръбен само по краищата от отразена светлина.

Някъде зад гърба му Холанд извади оръжие от канията на паднал спящ лондончанин, а Лайла тихо изруга, докато пристъпваше между телата, но и двамата не се отделяха от Кел.

Заедно тримата антари изкатериха ониксовия склон на моста към двореца.

Заедно стигнаха до полираното черно стъкло на дворцовите порти.

Бравата поддаде под пръстите на Кел, но Лайла го хвана за ръка и го стисна здраво.

— Това ли е най-добрият възможен план? — попита тя.

— Единствено с този разполагам — отвърна той, докато Холанд сваляше унаследителя от шията си и пъхаше устройството в джоба си. Сигурно бе доловил втренчения поглед на младежа, защото вдигна очи и го погледна на свой ред. Едно зелено и едно черно око, и двете безизразни като на маска.

— По един или по друг начин — заяви Холанд, — ще сложим край.

Кел кимна:

— Слагаме край!

Погледнаха Лайла. Тя въздъхна и му позволи да отвори вратата.

Три сребърни пръстена уловиха гаснещата светлина — пръстена на Лайла и пръстена на Кел, двойници на пръстена на ръката на Холанд. И трите завибрираха от споделена енергия, когато крилата на вратата се отвориха и тримата антари навлязоха в мрака.