Елизабет Хойт
Опасни удоволствия (18)

Осемнадесета глава

— Притиснат е в ъгъла — каза със задоволство Фреди същата вечер. — Не мисля, че Рийдинг ще се измъкне жив. Изгуби Ник Барне и повечето от хората му го изоставиха.

Чарли кимна, като слушаше с едно ухо потракването на заровете между пръстите си, а с другото се опитваше да долови и най-лекия шум, идващ от горния етаж.

— Нашият човек каза ли на Уейкфийлд къде се намира спиртоварната на Рийдинг?

— Каза му и докато си говорим, вече го води натам — гордо съобщи Фреди. Беше толкова доволен, че почти се осмели да погледне Чарли право в лицето.

Почти, но не съвсем.

Чарли хвърли заровете върху масата. Две единици. Двойка.

За момент погледът му остана неподвижен, омагьосан от лошото предзнаменование. Двойката можеше да означава смърт, но чия — на врага му или неговата собствена… или може би на жената, която лежеше горе?

— Ще го измъкнем навън — прошепна Чарли, все още хипнотизиран от лошия зар. — Ще го измъкнем навън, ще го убием и ще подпалим спиртоварната.

 

 

Небето беше започнало да посивява, когато Хироу слезе от каретата си в покрайнините на „Сейнт Джайлс“.

— Туй не ми харесва, милейди — каза слугата й Джордж. Той вдигна нависоко фенера в ръката си, а с другата опипа пистолетите, които господарката му му беше дала.

Пред тях на пътя имаше преобърната кола и около нея се бяха събрали група мъже, които се караха. Сега откъм тях се чу вик. Каретата на Хироу беше точно зад обърналата се каруца, а улицата бе твърде тясна, за да я заобиколят.

— Разбирам възраженията ти — каза Хироу под носа си. — Но не мога да ги чакам да разчистят пътя. Може да отнеме часове.

— Простете ми, милейди, но не бихме ли могли да изпратим някой до вкъщи, за да доведе още един или двама слуги?

— Казах ти. Нямам време. — Хироу подхвана полите си и рязко тръгна надолу по улицата, отдалечавайки се от каретата си и от преобърнатата каруца.

— Но какво ще правим — продължи да се терзае Джордж, — ако ни нападнат, милейди?

— Нали имаш пистолети — успокои го Хироу.

Джордж не изглеждаше много убеден от думите й, но не продължи да протестира. Вместо това подозрително се огледа наоколо.

Хироу прехапа устната си, докато се увиваше в пелерината си. Не можеше да вини Джордж. Тази „разходка“ беше опасна — много опасна. При други обстоятелства тя дори не би си помислила да отиде в „Сейнт Джайлс“ по тъмно, още по-малко пеша и само с един телохранител. Беше достатъчно наясно с опасностите.

Но какъв друг избор имаше? Трябваше да стигне до спиртоварната на Грифин колкото се може по-бързо, а не й се искаше да предизвиква подозренията на братовчедката Батилда, като вземе повече от един слуга със себе си.

Хироу се огледа. С падането на мрака хората ставаха все по-малко. Сякаш всеки бързаше да се прибере вътре на сигурно, преди нощта напълно да настъпи. Тя потрепери. Мили Боже, ами ако беше вече закъсняла и Максимус беше нападнал спиртоварната? Мисълта за Грифин, окован във вериги, хвърлен в някакъв мръсен затвор, беше повече, отколкото можеше да понесе. Той бе така горд! Което значеше, че положението може и да е по-лошо: ами ако се бе съпротивлявал? Ако беше прострелян?

Хироу почти проплака при тази мисъл. Това беше някакво безумие. Едва предната нощ го бе отхвърлила така категорично, все едно го бе написала в официален документ. А сега бързаше през улиците на „Сейнт Джайлс“ с опасност за живота си.

Полудяла ли беше? Или просто беше направила ужасна грешка?

Защо изобщо го бе отпратила? Никой от обмислените й аргументи, които му бе изтъкнала, никоя от добре изложените причини, нищо от това вече не звучеше логично. Единственото, което Хироу знаеше в момента, беше онова, което усещаше вътре в сърцето си: искаше Грифин. Въпреки буйния му характер, въпреки мрачното му минало, въпреки факта, че брат й всеки миг можеше да го арестува за незаконно правене на джин.

Тя искаше Грифин. Щеше да умре, ако нещо му се случеше. Без него животът й щеше да е едно дълго, сиво, скучно изтезание. Искаше го, нуждаеше се от него, и да, обичаше го — можеше да го признае сега, когато може би бе твърде късно. Обичаше го.

И това бе единственото, което имаше значение.

 

 

— Това е лудост — изсъска под носа си Дийдъл.

Грифин му хвърли поглед през рамото си. Нощта вече се бе спуснала и уличката зад склада им бе потънала в сенки. Тъмнината бе истински дар за нощните хищници, криейки всеки дебнещ убиец или пълзящ нападател.

Естествено сенките криеха и онези, които дебнеха хищниците. А тази вечер това включваше Грифин и Дийдъл.

Грифин се увери, че пистолетът му е готов за стрелба.

— Може и да е лудост, но това е единствената ни възможност.

Дийдъл изсумтя.

— Едно е сигурно: Викария и бандата му няма да очакват да се крием тук в тъмнината.

Нещо прошумоля и Грифин извърна главата си по посока на звука — изостряйки вниманието си и запазвайки тишина. Някакво малко същество притича през уличката.

— Котка — прошепна Дийдъл. — Мислите ли, че Викария ще нападне тази нощ?

— В очакване е, откакто убиха Ник — промърмори Грифин.

— Надява се, че повечето от хората ми са избягали — което си е проклетата истина, — и иска да ме обземе отчаяние и страх. Бих казал, че шансовете да ни нападне тази нощ са доста големи.

Дийдъл хвана Грифин за рамото в мига, в който и Грифин видя помръдването в сенките. Трима мъже се промъкваха нагоре по уличката. Единият подскочи и се хвана за стената на склада. Ако Грифин не бъркаше, отново смятаха да запушат комините, подготвяйки следващата част от атаката.

Грифин се приведе и бързо се спусна напред, без да издава никакъв звук. Улови единия мъж за косата и го удари с дръжката на пистолета си. Мъжът се свлече като отсечено дърво. Вторият мъж извика, но Дийдъл го застреля. Грифин се обърна и се прицели в катерещия се по стената. Натисна спусъка и усети как гърдите му се изпълниха с дивашки триумф, когато мъжът падна.

Тогава някой го удари отстрани. Пистолетът излетя от ръката му. Нападателят му беше гигант с огромни юмруци, които се забиваха в лицето и корема му. Грифин ахна, зашеметен, докато светът се завърташе около него. Успя да измъкне пистолета си и стреля от упор в лицето на мъжа.

Усети жегването от барута отстрани по лицето си, усети и как нещо влажно и лепкаво го опръска. Избута от себе си падналото тяло и погледна нагоре, докато ушите му бяха странно заглъхнали. От далечния край на улицата към тях двамата с Дийдъл тичаха мъже — поне двайсет, ако не и повече.

С някакво странно спокойствие си каза, че това със сигурност е било капан. Викария беше чакал да излязат извън защитните стени на спиртоварната. И те го бяха сторили. Бяха излезли.

Грифин пристъпи към средата на улицата и измъкна меча си, за да се изправи срещу предстоящото клане.

— М’лорд — изхриптя до него Дийдъл. — Кои, по дяволите, са тези?

Грифин погледна през рамото си и видя, че втора група мъже е блокирала другия край на уличката, марширувайки в редица, приближавайки се към тях. Зад тях имаше мъже на коне.

— Войници. — Той изхрачи кръв в прахта в краката си. — Ако не се лъжа, херцогът на Уейкфийлд идва да ме арестува.

— Пресвета Дево — измърмори Дийдъл. — Мъртви сме, м’лорд. Мъртви!

И Грифин отметна назад главата си и се изсмя. А звукът отекна от мръсните тухлени стени, които се издигаха от двете страни на уличката, където щеше да умре.

 

 

Сайлънс бързаше към вкъщи през тъмните улици на „Сейнт Джайлс“.

Беше смятала само набързо да посети една от дойките и да види как е бебето, поверено на грижите й. Но в мига, в който беше влязла в дома на жената, веднага беше доловила стипчивия аромат на джин. Това бе довело до обвинения, протести и една доста неприятна сцена, преди Сайлънс най-накрая да си тръгне, отвеждайки със себе си сирачето. Колкото и да й беше мъчно за дойката — вдовица, която имаше и свое дете, — Сайлънс не можеше да рискува здравето на толкова малко бебе. Сукалчето беше едва на около месец — толкова крехка възраст за едно дете.

Знаеше за друга дойка, която може би щеше да може да вземе бебето, но жената живееше на повече от километър разстояние от първата, и то в посока, противоположна на сиропиталището. Сайлънс се опита да стигне дотам колкото се може по-бързо с бебето на ръце. В крайна сметка остана много доволна от решението си — новата дойка, Поли, беше работила и преди за сиропиталището и винаги се беше справяла отлично. Въпреки че собствените й деца вече бяха отбити, Поли увери Сайлънс, че има достатъчно кърма за бебето.

Всичко това не само й отне доста време, но и я измори ужасно. А ето че сега и беше замръкнала навън.

Сайлънс придърпа леката си вълнена пелерина по-плътно около раменете си и хвърли поглед към един вход, покрай който минаваше. Упорито се опитваше да не мисли за онези страшни истории, които беше чувала от Нел — която беше непоправим разказвач на всякакви ужасии. За онази жена, удушена от любовника си. За жената, която била издърпана в странична уличка и дивашки нападната от трима пияни мъже. За жената, която излязла да купи пай за четирите си деца и просто изчезнала, като на следващия ден открили само едната й обувка насред улицата.

Сайлънс потрепери. Всички истории на Нел имаха две общи неща: бяха все за сами жени навън.

И всички се бяха случили след залез.

Пред нея се чу вик и стъпките на Сайлънс станаха по-колебливи. Намираше се на широка улица, но наблизо нямаше пресечки. Един-единствен мъждукащ фенер висеше над мъничка обущарница. Чуха се гласове, които приближаваха.

Сайлънс се огледа отчаяно. Някакъв мъж изруга гневно. След това иззад далечния ъгъл на улицата се появи тълпа. Сайлънс видя мъже, които държаха факли, но имаше и жени. Те викаха и млатеха някакво окаяно същество, като го влачеха за хомот.

Някой счупи един прозорец и Сайлънс трепна. Тя вече отстъпваше, възнамерявайки бързо да се върне обратно по улицата, по която беше дошла. Но така се отдалечаваше от дома. Тя погледна през рамо и видя двама от мъжете да завличат нещастния си пленник в средата на улицата и да почват да го налагат с тояги.

— Милост! — чу тя вика на жертвата им.

Чуха се още ругатни и измежду тях тя успя да различи един дрезгав вик:

— Доносник!

Мили Боже, линчуваха някой, който доносничеше за търговците на джин.

Пред нея се отвориха няколко врати, но когато погледна към тях с надежда, Сайлънс видя, че още хора излизат и се стичат към отвратителната сцена зад нея. Изведнъж улицата се изпълни с крещящи полудели хора. Някой я блъсна и Сайлънс се препъна. Падна до стената на една къща и се притисна към нея.

Един пиян мъж се извиси пред нея, като потриваше ръце и се хилеше похотливо. Без да каже нищо, той сграбчи и свали качулката от главата й, при което я оскуба силно. Зад него в небето се извисиха пламъци и обрамчиха черното лице на нападателя й в оранжево. Мили Боже, какво правеха с бедния доносник?

Само че в момента имаше по-належащи грижи. Грозният мъж се навеждаше заплашително към нея.

Сайлънс се спусна надясно и за част от секундата усети облекчение, мислейки си, че се е измъкнала.

Но в този миг една тежка ръка я хвана за косата и тя разбра, че тази нощ ще се превърне в кошмар.