Елизабет Хойт
Опасни удоволствия (15)

Петнадесета глава

Не беше лесно да си уредиш аудиенция с херцога на Уейкфийлд.

Грифин прекара половината следобед в „Уейкфийлд Хаус“, чакайки първо в един малък салон, а после в друг. Предполагаше се, че се приближава до високопоставения лорд, но с тази скорост щеше да говори лично с него чак след Коледа…

Ето защо сега Грифин закрачи по един дълъг и изключително елегантен коридор в търсене на кабинета на Негова светлост. Сигурен беше, че Уейкфийлд няма никакво желание да види мъжа, съблазнил сестра му — който отгоре на това произвеждаше и джин, — но нямаше избор. Както неговото собствено бъдеще, така и това на Хироу зависеха от тази среща.

Грифин мина през една малка библиотека и през още един салон — от колко такива стаи се нуждаеше този човек! — преди да стигне до една затворена врата отдясно.

Разтвори я, без да почука.

Като се има предвид, че притежаваше огромен палат с излишество от стаи, херцогът на Уейкфийлд беше избрал сравнително малко пространство за кабинет. Стаята изглежда се намираше чак в дъното на къщата, което беше странно за господаря на дома. Стените и тавана на кабинета бяха облицовани с тъмно дърво, изкусно резбовано — като от някакъв средновековен манастир. На пода имаше килим с богата бродерия в кехлибарено, рубинено и смарагдово. В единия край, заемайки почти цялата ширина на стаята, имаше огромно и доста грозновато бюро, което също беше от тъмно дърво. Зад него, гледайки го намръщено, седеше херцогът.

Грифин му се поклони.

— Ваша светлост, надявам се, че не ви притеснявам.

Едната вежда на херцога бавно се повдигна при тази явна лъжа.

— Какво искате, Рийдинг?

— Сестра ви.

Очите на Уейкфийлд се присвиха опасно.

— Според нея вие вече сте я имали.

— Така е. — Нямаше смисъл да се преструва на невинен. — И затова сега искам ръката й, за да се оженя за нея.

Уейкфийлд се облегна назад в стола си.

— Ако си мислите, че ще позволя сестра ми да бъде въвлечена в един измислен брак с някакъв златотърсач…

— Не съм златотърсач. — Ръката на Грифин, все още натъртена от ударите по брат му, се сви в юмрук. Нямаше да му е от полза да си изпусне нервите точно сега. — Имам достатъчно собствени пари.

Горната устна на херцога леко се изви.

— Нима смятате, че не съм се осведомил за вас и за онова, с което се занимавате?

Грифин се стегна.

— Вие сте безпътен женкар — каза Уейкфийлд. — Радвате се на ласките на безброй дами — по-голямата част от които омъжени. Самият вие имате малко наследство, но по някаква причина брат ви е сметнал за разумно да ви остави да ръководите както него, така и останалите земи на Мандевил. А ако добавим към това и факта, че произвеждате нелегално джин в „Сейнт Джайлс“, то картинката, която се получава, не е много приятна, нали?

Грифин погледна другия мъж в очите.

— Аз не играя комар и не прекалявам с пиенето. Онова, което наричате малко наследство, успях да увелича четирикратно, откакто го получих, и съм уверен, че мога да продължа да го увеличавам. Може и да съм известен с похожденията си, но възнамерявам да бъда абсолютно верен на сестра ви, когато се омъжи за мен.

Уейкфийлд се усмихна цинично.

— Малцина мъже с нашето обществено положение се въздържат от това да имат любовници, след като се оженят, а вие искате да повярвам само на думата ви, че ще сте един от тях?

— Да.

— А какво ще кажете за спиртоварната си? Ще се откажете ли от нея заради сестра ми?

Пред очите на Грифин се появи тялото на Ник, покрито с желирана змиорка и собствената му кръв.

— Не, или поне не още.

Херцогът остана загледан мълчаливо в него известно време. Грифин усети как по гърба му започва да се стича пот. Желанието му да каже още нещо беше съкрушително, но знаеше, че вече е казал онова, което трябваше. Ако проговореше сега, докато херцогът го гледаше така заплашително, само щеше да се постави в по-слаба позиция.

Най-накрая Уейкфийлд проговори.

— В крайна сметка това няма никакво значение. Както и целия този разговор. Вече информирах Хироу, че сватбата й с брат ви ще се състои в неделя. И че ако дотогава вие не сте прекратили производството на джин, много скоро може да очаквате да ви посетя с войниците си.

Той взе един лист хартия от бюрото си. Очевидно разговорът им бе приключил.

Днес беше сряда. Неделя бе едва след четири дни. Грифин пристъпи крачка към голямото бюро и с един замах помете всичко — писалки, хартия, книги, един малък мраморен бюст и една златна мастилница.

Грифин се наведе над бюрото, подпирайки се на празната му вече повърхност, и се втренчи в изпълнените с ярост очи на Уейкфийлд.

— Изглежда, че има някакво недоразумение. Не дойдох, за да моля за ръката на сестра ви. Дойдох, за да ви кажа, че я искам и че ще се оженя за Хироу — с или без вашето разрешение, Ваша светлост. Тя легна с мен повече от веднъж. Възможно е да носи моето дете. И ако си мислите, че ще се откажа от нея или от бебето ни, проучванията ви относно характера ми или миналото ми не струват нищо.

Грифин се отблъсна от бюрото, преди другият мъж да успее да каже и дума, и излезе с широка крачка през вратата.

 

 

Беше късно, много късно през нощта и Томас примигна, докато се подпираше с една ръка на рамката на вратата, докато с другата заблъска по нея. Тропаше вече за втори път и сега се отдръпна, за да погледне нагоре към прозорците на къщата. Беше пред правилната резиденция — нямаше начин някога да я забрави. Което означаваше, че тази проклета жена или не искаше да му отвори, или — което беше по-лошо — беше при някой от многобройните си млади ухажори. И ако беше така, то той…

Вратата рязко се отвори и на прага застана огромен, застрашително изглеждащ слуга, който не бе виждал преди.

Томас се намръщи.

— Къде е тя?

Слугата тръгна да затваря вратата, но Томас я подпря с рамо, натискайки я силно навътре. Само че краката му не се оказаха толкова стабилни, колкото си мислеше и изведнъж се озова на задника си — за втори път през този ден — и зрението му се замъгли от ярост. Той беше маркизът на Мандевил, по дяволите! Животът му не трябваше да е такъв!

Край вратата се чу някакво раздвижване и в следващия миг Лавиния се наведе над него, увита в пурпурна наметка, докато невъзможно червените й коси се спускаха около раменете й. Облечена по домашно му и без изкусния си грим, всяка година от възрастта й си личеше. Въпреки това, докато се вторачваше нагоре към нея, тя му се стори най-красивата жена на света.

— Какво се е случило с теб? — проплака тя.

— Обичам те — каза той с плътен глас.

Тя извъртя очи.

— Пиян си. Хътчинсън, помогни ми да го вкараме вътре.

Томас се опита да се възпротиви на помощта на слугата, но тъй като краката му не изглеждаха много стабилни, реши, че е по-добре да се остави в ръцете на Хътчинсън. След няколко минути вече седеше на жълтото канапе във всекидневната й.

— Винаги съм харесвал това канапе — каза той, потупвайки възглавничката до себе си, след което погледна съблазнително към Лавиния. — Имам чудесни спомени от него.

Лавиния въздъхна. По неговите спомени тя реагираше по доста по-различен начин на съблазнителните му погледи в миналото.

— Защо не си в къщата на годеницата ти, Томас?

— Не ми е годеница вече — каза той и гласът му прозвуча капризно дори в собствените му уши.

Изискано оформените й вежди се повдигнаха.

— Мислех, че сте подписали брачния договор?

— Тя се е изчукала с Грифин.

Лавиния продължи да го гледа, скръстила ръце под великолепния си бюст.

Той поклати раздразнено глава, оглеждайки се из стаята.

— Изчукала го е под носа ми. Точно като Ан. Курви, всички те…

Тя леко потрепна при повторната употреба на подобна грубост.

— Знаеш, че не харесвам подобен език, Томас.

— Извинявай. — Той отпусна глава върху дланите си, защото бе започнало да му се вие свят.

— Какво се е случило с лицето ти? — попита меко тя.

— Грифин — изсмя се той, усещайки болката в носа си. Беше се подул, отекъл и без съмнение беше счупен, но в момента нищо от това не го вълнуваше особено. — Нападна ме, можеш ли да повярваш? След като съблазни годеницата ми, ме удари. Трябва да го извикам на дуел.

— Ти заслужи ли си го да те удари?

Той сви виновно рамене.

— Ударих я. Лейди Хироу. Никога през живота си не бях удрял жена.

— В такъв случай ми се струва, че си си го заслужил — рязко каза Лавиния. Тя се наведе да го огледа. — И все пак носът ти изглежда доста зле.

Той я погледна игриво.

— Винаги те е било грижа за мен, Лавиния.

— Вече не.

Той се намръщи. Можеше поне да се престори, че има някакви чувства…

— Лавиния…

Тя въздъхна.

— Трябва ти студен компрес за този нос.

Отиде до вратата на стаята и той се загледа след нея с копнеж, докато тя извика едрия слуга и му нареди да донесе студена вода и кърпа. Халатът й беше тъмно аметистов и плътно прилепваше към пищния й задник. Той забеляза обаче, че чехлите й са износени и бродерията им се е прокъсала. Тя трябваше да носи нови чехли, със скъпоценни камъни по токчетата и той беше мъжът, който щеше да я обсипе не само с инкрустирани обувки, но и с много, много други неща, стига тя да се върнеше при него. Томас затвори за миг очи.

Когато отново ги отвори, Лавиния беше застанала до него с купа с вода. Тя постави студена кърпа върху носа му.

— Ох — трепна Томас.

— Стой мирен — каза тя.

Той се загледа в нея, докато тя стоеше надвесена над него със смръщени вежди.

— Защо ме изостави? — попита я той.

— Знаеш защо.

— Не, защо наистина го направи? — попита той не много членоразделно. Веднага искаше отговор на този въпрос. — Защо?

— Защото — каза тя, докато вземаше кърпата и отново я намокряше — ти реши, че ти е време да се ожениш. И поиска ръката на лейди Хироу, за да стане твоя съпруга.

— Но защо трябваше да ме напускаш? — заинати се той. — Знаеш, че можех да ти осигуря охолен живот до края на дните ти.

— До края на дните ми? — Кафявите й очи срещнаха неговите и той прочете емоцията, скрита в тях.

— Да — каза той, като усети как отведнъж изтрезнява. — Завинаги. Нямаше да имам друга любовница. Щях да съм ти верен. Само на теб.

— Имаш предвид, на мен и на съпругата си. — Странната омая, която се бе настанила помежду им, изчезна. Лавиния поклати глава. — Опасявам се, че не би ми понесло добре да съм държанка, Томас.

— По дяволите, не мога да се оженя за теб — изръмжа той.

Наясно бе, че целият му чар е изчезнал. Думите му бяха грозни, но не можеше да я лъже. Емоциите бушуваха прекалено силно в него.

— Знам, че не можеш да се ожениш за мен — каза тя, а гласът й прозвуча почти отегчено. — Но това не означава, че не мога да се омъжа за някой друг джентълмен.

Главата му се отметна назад — ударът от думите й бе по-силен от юмрука на брат му.

— Няма да го направиш!

Тя повдигна вежди.

— А защо не? Ти нямаш никакви права върху мен.

— Проклета да си — изсъска той. Захвърли глупавото парче плат и я сграбчи. — Проклета да си!

И я целуна с цялата страст на мъж, чието сърце е разкъсано и кървящо.

Тя откъсна устата си от неговата, докато той бъркаше под копринения аметистов халат.

— Това няма да разреши нищо, Томас.

— Може би — изсумтя той, докато облизваше шията й. — Но съм дяволски сигурен, че ще ме накара да се почувствам по-добре.

— О, Томас — въздъхна тя и тъй като по никакъв начин това не прозвуча като отхвърляне, той се устреми да стори онова, за което от месеци копнееше.

Да прави любов с Лавиния.

 

 

Грифин дремеше на един от столовете в кабинета на брат си, когато чу как предната врата на „Мандевил Хаус“ се отвори и след това затвори. Стресна се и уморено затърка лицето си.

Беше потърсил Томас още снощи — след срещата си с херцога на Уейкфийлд, — но Томас го нямаше у дома. Когато му стана ясно, че брат му няма да се прибере в скоро време, Грифин отиде до „Сейнт Джайлс“.

Тази сутрин директно бе дошъл от спиртоварната в резиденцията, за да хване брат си, преди да излезе по задачи. Само че Томас, този тъй улегнал ерген, изглежда не бе прекарал нощта в леглото си.

Интересно.

Грифин надникна в коридора.

Видя Томас — ужасно кисел и с нос колкото ряпа — да казва рязко на иконома:

— Не ме интересува кой е дошъл да ме види. Няма ме вкъщи.

— Дори за кръвни роднини? — каза бавно Грифин.

Томас рязко се извъртя по посока на гласа на брат си, но след това трепна и вдигна ръка към главата си, сякаш го болеше.

— Особено за проклети кръвни роднини!

И се извърна към стълбите за горния етаж.

С две крачки Грифин стигна до него.

— Ужасно жалко, братко мой. Защото двамата с теб много отдавна трябваше да си поприказваме.

— Върви по дяволите — кресна Томас.

— О, не. — Грифин се приведе към брат си. — Не, никъде няма да ходя, освен ако не искаш да изкарам всичкото ти мръсно бельо на показ тук и сега пред цялата прислуга.

Томас го погледна кисело за момент, след което му кимна да го последва и тръгна нагоре по стълбите, без да каже и дума.

Това беше по-добро посрещане, отколкото Грифин се бе надявал.

Влязоха в един кабинет на горния етаж и Грифин огледа стаята, докато Томас отиде до една кристална гарафа и си сипа пълна чаша от кехлибарената течност в нея.

Грифин повдигна вежди.

— Не е ли малко рано за това?

— Не и за мен — навъсено му отвърна Томас.

Грифин изсумтя, докато разглеждаше някаква средновековна гравюра на стената.

— Това беше кабинета на татко, нали?

Томас го погледна леко изненадан.

— Да. Не си ли го спомняш?

Грифин сви рамене.

— Не идвах много често тук.

— Татко ме привикваше всяка неделя вечер — каза замислено Томас, — преди да замина да уча. А после, когато си идвах вкъщи, се оттегляхме тук след вечеря.

— Какво правехте? — попита Грифин.

— Разговаряхме — сви рамене Томас. — Разпитваше ме за учението ми. Като бях по-малък, ме караше да му рецитирам уроците си по латински. А като пораснах, говорехме за политика.

Грифин кимна.

— Подготвял те е да станеш маркиз.

— Предполагам. — Томас погледна към брат си. — Не е ли правил същото с теб?

— Не. Аз не съм бил канен на подобни срещи — каза Грифин спокойно.

Томас се загледа в него сякаш изненадан, след което сведе очи към чашата си.

— Какво искаш от мен, Грифин?

— Искам да се откажеш от сватбата си с Хироу.

— Тя вече се отказа от нея.

Грифин го погледна — явно още не бе получил съобщението от Уейкфийлд.

— Брат й иска да се ожените в неделя.

Очите на Томас се присвиха.

— Нима?

— Да — стисна зъби Грифин. — Искам да откажеш да го направиш.

Томас изсумтя гневно.

— Естествено, че това искаш. Предполагам, че и нея искаш за себе си, както поиска и първата ми жена.

— Това няма нищо общо с Ан — каза Грифин, колкото можеше по-спокойно.

— О, така ли? — изпръхтя Томас. — Бедната, бедната Ан! Какво ли би направила, ако знаеше, че любимият й я е забравил така лесно? Но пък ти си известен с това, че бързо скачаш от една на друга жена. Предполагам, че не виждаш много смисъл да научаваш имената им, още по-малко пък да си спомняш за тях, когато са мъртви. Казал ли си на Хироу за Ан?

— Да.

Отговорът хвана Томас неподготвен. Той примигна с очи, преди да успее да отвърне:

— Какво й каза? Че ти е навик да съблазняваш жените на брат си?

— Не. Казах й, че никога не съм докосвал Ан. — Грифин мрачно погледна брат си право в налетите му с кръв очи.

Смехът на Томас прозвуча като грозен лай.

— Лъжеш.

— Не, не лъжа. — Грифин не успя да се овладее. За Бога! От години живееше с тази клевета. — Никога не съм правил любов с Ан, никога не съм я съблазнявал, никога не съм възнамерявал да го правя. Ако тя ти е казала противното, то те е излъгала.

— На смъртния си одър Ан ми каза, че си й любовник. — Томас удари с чашата си по страничната масичка. — Каза ми, че бебето е твое. Каза, че сте любовници от месеци, че си започнал да се домогваш до нея още преди да се оженим.

— А на погребението й аз ти казах, че това е лъжа!

— Наистина ли очакваш да повярвам на такъв женкар като теб вместо на съпругата си?

— Очаквам да повярваш на брат си! — Викът на Грифин проехтя в стаята. Той се наведе напред, сграбчвайки облегалката на един стол, опитвайки се да си възвърне самообладанието. — Исусе, Томас. Как можа? Как можа да повярваш, че бих съблазнил съпругата ти? Аз съм ти брат. Ти никога не се замисли дори, че думите ми може и да са верни. Вместо да повярваш на мен, ти просто повярва на една истерична жена, която умираше по време на раждане. Ти сякаш беше очаквал през цялото време това да се случи и думите й само потвърдиха подозренията ти!

— Очаквах го. — Томас вдигна чашата си и я изпи на един дъх. — Признай си, че флиртуваше с Ан.

— Да! Добре! Флиртувах с нея. Флиртувах с нея, както прави всеки друг джентълмен, с която и да е друга дама по време на бал. — Грифин вдигна ръцете си във въздуха. — Но това е всичко, което някога е имало помежду ни. Никога не е имало нищо повече от глупави думи, казани на обществено място. Никога не съм и възнамерявал да има нещо повече.

— Тя те обичаше.

Грифин си пое дъх.

— Ако ме е обичала, то не е било, защото съм я окуражавал. Знаеш това, Томас. Щом се оженихте, щом осъзнах, че тя може би е взела твърде сериозно флирта ни в балните зали, аз заминах на север.

Но Томас продължи да клати глава.

— Знаеше, че тя има слабост към теб и се възползва от това.

— Защо по дяволите да правя подобно нещо? — отчаяно попита Грифин.

— От завист — махна с чаша в ръка Томас. — Сам го каза: татко никога не те е канил в този кабинет. Ти не беше наследникът.

Грифин се засмя невярващо.

— Нима ме смяташ за толкова жалък, че да съблазня съпругата на брат си от завист?

— Да. — Томас изпи на една глътка останалия в чашата му алкохол.

Грифин затвори очи. Ако някой друг му бе казал нещо подобно, щеше да го извика на дуел. Обидата, която нанасяше на честта му, на верността му към семейството, на характера му като мъж, беше непоносима. Но това беше Томас.

Неговият брат.

И Грифин все още се нуждаеше той да стори нещо за него.

Грифин бавно си пое дъх.

— Мисля, че някъде там под цялото ти тесногръдие и инат ти знаеш, че съм невинен.

Томас се опита да каже нещо, но Грифин го спря с ръка.

— Позволи ми да продължа.

След малко Томас кимна сковано.

— Благодаря. — Грифин го погледна. — Ти не обичаш Хироу. Тя ти призна, че ми е любовница. Не мисля, че искаш да се ожениш за нея. Дай ми я, Томас.

— Не.

Отчаяние го сграбчи за гърдите, но Грифин не позволи да му проличи колко е слаб.

— Ти не я искаш. Аз я искам. Не се жени за нея само за да ми го върнеш.

Томас се изхили.

— Ролите ни май се размениха? Вече не си толкова самонадеян, а?

— Недей. Томас, недей. — Грифин затвори очи.

— Ако Уейкфийлд е решил, че ще се оженим в неделя, смятам безропотно да се подчиня на волята му.

— Обичам я.

Грифин отвори очи, зашеметен от непоколебимостта на собствените си думи. Осъзна, че те бяха истина. Да разбере, че са истина, трябваше да го зашемети. Вместо това обаче нещата по странен начин си дойдоха на мястото.

Той се втренчи в брат си, останал без надежда.

Томас остана загледан стреснато в него за миг; след това отклони очи неспокойно.

— Значи си още по-голям глупак.

И излезе от стаята.

 

 

Същата нощ Хироу лежеше в леглото си и не можеше да заспи. В главата й кръжаха тревожни мисли, когато чу шума откъм прозореца си. Беше толкова тих, нещо като подраскване по стъклото, че ако не беше изцяло будна и така напрегната, изобщо нямаше да го чуе. Дали някоя котка не се бе покатерила до балкона й? Тя се надигна в леглото и погледна към високите прозорци. В стаята й бе тъмно, но бледата лунна светлина осветяваше леко прозореца. Хироу присви очи… Не, не можеше да…

Изведнъж в рамката на прозореца се показа едра, тъмна фигура.

Хироу ахна и след това се задави, опитвайки се да извика.

Сянката помръдна, прозорецът се отвори и Грифин спокойно пристъпи в спалнята й.

Сърцето й подскочи от щастие при вида му и тя най-накрая си възвърна гласа.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Ш-ш-шт! — каза той и прозвуча като някой строг учител вместо като среднощен разбойник. — Да не искаш да разбудиш цялата къща?

— Със сигурност обмислям подобен вариант — отвърна тя, макар че и двамата много добре знаеха, че това е лъжа. Хироу седна в леглото си и целомъдрено подпъхна завивката под мишниците си. Носеше нощна риза, но въпреки това не й се искаше да му идват някакви погрешни идеи.

Грифин не си направи труда да й отговори, а се примъкна по-наблизо. В тъмнината той изведнъж се изгуби от погледа й. За един ужасен момент, докато не го виждаше заради завесите на леглото, тя изпадна в паника, сякаш никога повече нямаше да го види. Посегна и дръпна завесите и го видя до тоалетката си. Изглежда разглеждаше нещата отгоре й. Нима виждаше в тъмното?

— Говорих с брат ти.

Тя се стегна.

— О?

— Каза ми, че ще се омъжиш за Томас в неделя — каза той. — Опасявам се, че разговорът ни не завърши много добре.

Тя остана безмълвна.

— Е? Ще се омъжиш ли за Томас?

Тя присви очи, но въпреки това не успя да види изражението на лицето му.

— Това е, което Максимус иска да направя.

Главата му се изви към нея.

— А какво искаш ти?

Тя искаше Грифин, но нещата не бяха толкова прости. Ако откажеше да се омъжи за Томас, нищо нямаше да може да спре Максимус да арестува Грифин и да го остави да виси на бесилката, докато умре. Но дори това да не се случеше, нима можеше да се омъжи за Грифин, знаейки, че така губи цялото си семейство? Че може никога повече да не види Фийби, братовчедката Батилда или Максимус? Само при мисълта за подобна възможност паника започваше да я души.

— Ще се откажеш ли от спиртоварната? — попита тя меко, отчаяно.

— Не мога. — Отговорът му бе твърд. — Ник умря, защитавайки я. Не мога просто да го предам.

— Тогава аз ще трябва да се омъжа за Томас — каза тя безнадеждно и пусна завесата на леглото, нарочно отделяйки се от него. — И може би така е най-добре.

— Не го мислиш наистина. — Гласът му бе тих и дрезгав и звучеше много по-близо.

— Защо да не го мисля? — уморено попита тя. От толкова дни я болеше сърцето, че вече не забелязваше болката. Тя просто бе там: постоянно пулсираща мъка. — Не мога да се омъжа за теб. Нямаме нищо общо.

— Така е — прошепна той и думите му прозвучаха сякаш беше до нея и само тънката завеса около леглото й ги разделя. — Ти и аз, ние нямаме нищо общо. Ти много повече си приличаш с Томас — уравновесена, предпазлива в решенията си, внимателна в действията си.

— Караш ме да звуча като ужасно досадна жена.

Той се засмя и смехът му прозвуча толкова интимно в тъмнината.

— Казах, че си приличаш с Томас, а не че си като него. Никога не бих те сметнал за досадна.

— Колко мило. — Тя докосна завесата с пръст, нежно натискайки, докато не усети бузата му през тънката, материя.

— Мисля, че именно крайните ни различия са тези, които ни правят съвършената двойка — каза той и тя усети как челюстта му се движи под пръстите й. — Само след година ще умреш от скука с Томас. А ако аз намеря дама с подобен на моя темперамент, ще се разкъсаме за няколко месеца. Ти и аз обаче, ние сме като хляба и маслото.

Тя се изхили.

— Колко романтично.

— Тихо — каза той и тя усети смеха, напиращ в гласа му, но също и неговата сериозност. Тя хвана между дланите си долната част на лицето му, докато той продължи да говори. — Хляб и масло. Хлябът дава основа за маслото; маслото дава вкус на хляба. Заедно те са съвършената комбинация.

Веждите й се събраха.

— Аз съм хлябът, нали?

— Понякога. — Гласът му беше тих, плътен и заплашителен. Тя усещаше как всяка дума докосва дланите й. — А понякога аз съм хлябът, а ти маслото. Но сме свързани един с друг — разбираш това, нали?

— Аз… — Искаше да каже „да“. Искаше да се съгласи да се омъжи за него и да обърне гръб на всички оглушителни гласове в главата си. — Не знам.

— Хироу — прошепна той и тя проследи движението на устните му през завесата, докато говореше. — Никога не съм чувствал нещо подобно към никоя жена. И не мисля, че ще ми се случи отново. Не виждаш ли? Това е нещо, което се случва веднъж в живота. Ако му позволиш да се изплъзне измежду пръстите ти, и двамата ще сме изгубени. Завинаги.

Тя потрепери от думите му. Изгубени завинаги. Не можеше да понесе мисълта той да бъде изгубен. Тя импулсивно се наведе напред и допря устни в неговите през завесата, усещайки топлината му, усещайки присъствието му.

Но той отдръпна главата си.

— Разбираш ли колко много означаваш за мен? Какво представляваме заедно?

Тя поклати глава.

— Не виждаш ли колко много искаш от мен? Искаш да скоча в бездната, имайки само думите ти. Не виждам как…

— Тогава нека ти покажа.

Той издърпа настрани завесите и се озова в леглото при нея. Затвори обратно завесите и изведнъж леглото се оказа малко, интимно и тъмно. Бяха затворени в техния собствен малък свят, само те двамата, извън времето и пространството.

Той издърпа завивките от ръцете й и тя му позволи без никаква съпротива. Платът изшумоля, докато се свличаше надолу по краката й и тя преглътна, усещайки как тялото й започва да пулсира в желание по него. Вече го познаваше — знаеше какво щеше да направи с нея. Какво можеше да я накара да усети.

Ръцете му докоснаха глезените й, чертаейки топли, твърди кръгове по тях.

— Хироу. — Гласът му бе дрезгав, дълбок и наситен с едва сдържана емоция.

Тя усети как ръцете му се приплъзнаха нагоре по бедрата й, като докосването му бе така нежно в тъмнината. Той бе само една сянка, затова тя затвори очи и се съсредоточи върху върховете на неговите галещи кожата й пръсти, опитвайки се да забрави, че това сигурно щеше да е последният им път заедно. Той започна да чертае спирали по кожата й и дъхът й секна. Той достигна горния край на бедрата й и краката й се раздвижиха неспокойно. Той откъсна ръце от тялото й, но само за да свали ризата й през главата й. И тя остана да лежи гола, а кожата й настръхна от хладния нощен въздух.

Върховете на пръстите му отново слязоха надолу, като леко чертаеха кръгчета от двете й страни и почти я гъделичкаха. Кожата й сякаш се поддаваше на докосването му като послушен музикален инструмент и заживяваше с тръпнещ копнеж.

Тя посегна нетърпеливо към него.

— Грифин…

— Ш-ш-шт — прошепна той. — Просто ми позволи да ти покажа.

Пръстите му се насочиха от бедрата й към корема й, срещайки се над пъпа й. Тя рязко си пое дъх, неспособна да остане напълно неподвижна при докосването му. Той леко се засмя и нежно прокара нокти по кожата й, към гърдите й. Зърната й вече бяха щръкнали, тръпнещи в очакване на удоволствието. Той проследи линията под гърдите й, гъделичкайки, драскайки я нежно, и бедрата й се стегнаха, за да задържат възбудата й.

Когато устата му се сведе към едното тръпнещо зърно — горещо и разцъфнало, тя подскочи. Сграбчи го за косата, докато той прокарваше влажния си език около зърното й, а после силно го засмука. В същото време защипа почти до болка другото й зърно, след което цялата му уста покри гърдата й, пирувайки с плътта й от еротичен глад.

— Грифин — проплака тя.

За наказание той я ощипа. Тя ахна и повдигна краката си, шокирана да усети бричовете му, опрени от вътрешната страна на бедрата си. Той все още беше облечен, но в този момент това вече не я интересуваше. Тя повдигна таза си и отчаяно се притисна към него. Откри го, твърд и голям вътре под бричовете му, и разтвори още повече бедра, за да притисне копнеещата си плът към него.

Но той отпусна тежестта си върху нея, затискайки я разтворена и уязвима под себе си.

— Не още — измърмори той и премести устата си върху другото й зърно.

Тя се опита да измести бедрата си, да се отърка някак си в него, но той лежеше голям, мъжествен и непреклонен върху нея. Държейки се на ръце, горната част на тялото му оставаше на разстояние от нея, докато устата му небрежно продължаваше да се наслаждава на гърдите й, но бедрата му я притискаха здраво.

Тя сграбчи косата му, опитвайки се да издърпа главата му от себе си, но къдриците му бяха толкова къси, че той просто се засмя, притиснал уста към зърното й.

Смучеше така силно свръхчувствителните й зърна. Само ако й позволеше…

— Грифин! — изсъска тя вбесена.

Усещаше как в тялото й се разгаря пожар, цялата й кожа беше настръхнала и готова за него. Тя го усещаше — твърд и дълъг, притискащ се към клитора й, но той не се помръдваше.

— Ш-ш-шт. — Грифин повдигна глава и мързеливо облиза едното й зърно, а дъхът му погали влажната й кожа, когато прошепна още нещо, което да я подразни: — Спокойно, съкровище.

Говореше й все едно беше кобила за обяздване и по всяко друго време тя щеше да му даде да се разбере за обидата. Но точно сега бе изцяло в ръцете му.

— Грифин, моля те — прошепна тя.

— Искаш ли ме? — попита той.

— Да! — отметна неспокойно глава тя. Щеше да експлодира, ако скоро не й дадеше удовлетворение.

— Нуждаеш ли се от мен? — Целуна зърното й така нежно.

— Моля, моля, моля.

— Обичаш ли ме?

И някак си, въпреки безтегловното си състояние, тя успя да съзре капана. В тъмнината не можеше да види лицето му, нито изражението му.

— Грифин — въздъхна отчаяно тя.

— Не можеш да го кажеш, нали? — прошепна той. — Не можеш и да си го признаеш.

Той отърка лицето си в гърдите й и й се стори, че бузата му е влажна.

— Грифин, аз…

Той повдигна глава и наклони тялото си на една страна.

— Няма значение.

За един миг тя си помисли, че той ще си тръгне и сърцето й подскочи от паника. Сграбчи го отчаяно за раменете.

Но усети, че мускулите му се движат под пръстите й, докато правеше нещо между тях.

— Ш-ш-шт, всичко е наред — измърмори той, докато отново се настаняваше между бедрата й. Пенисът му беше гол и голям. — Имам това, което искаш и от което се нуждаеш, макар и да не е любовта ми.

Тя поклати глава — вече не бе сигурна, вече не можеше да реши кое е истинско и кое беше сексуална възбуда.

— Аз не…

— Тихо. — Главичката на члена му се промуши през входа й и тя усети онова прекрасно разтягане. — Така е добре, нали?

Сега в гласа му се долавяше груба нотка. Той започна да влиза в нея, сантиметър по сантиметър, и това бе истинско мъчение. Тя се опита да се извие, да го поеме наведнъж, но той измести ръката си и задържа бедрата й долу.

— Поеми го — изръмжа той. — Позволи ми да ти дам поне това.

Грифин се отдръпна малко и тя изскимтя недоволно; след това той се отблъсна отново в нея и тя усети безкрайната му твърда като скала дължина. Той продължи още и още, докато се сляха в едно.

Замря и тя чу накъсания му дъх, но когато заговори, гласът му беше равен и мек.

— Ето. Така е по-добре, нали? Това е, което искаш — един хубав, твърд член.

При последната дума той се отдръпна и извади дължината си до самото връхче, преди да забие горещата си плът обратно в нейната. И той беше прав: това искаше тя. Всъщност беше съвършено. Движенията му върху нея като жребец, всичките му мускули и потта, всичко бе насочено към удоволствието, което щяха да изпитат и двамата.

Той сграбчи коленете й и ги вдигна нагоре, разкрачвайки я широко за собственото си удоволствие, докато се наместваше още по-навътре. Блъскаше тялото си в нейното в силен, настоятелен ритъм. С всеки тласък я изместваше нагоре в леглото, докато главата й не се зарови във възглавницата й, а възглавницата й не се заби в пръчките на рамката на леглото. Тя ахна безпомощно, наслаждавайки се на яростта му. Обожаваше това чувство, искаше то да продължи до безкрай, искаше той да продължи да се оттласква навътре в нея, докато тя забравеше кой е той. Коя е тя.

Докато самото време спреше.

Но никой от тях не можеше да продължи до безкрай. Тласъците му започнаха да стават неравни и твърди и тя усети, че и тя е на ръба на собственото си освобождаване. Изви се под него, като потърси да сграбчи раменете му в тъмнината. Той притисна устата си към нейната точно в мига, в който тя я отваряше за вик. Зад затворените й клепачи преминаваха горещи светкавици. Членът му се отъркваше, пак, и пак, и пак в онова едничко място и тя щеше да умре от безкрайното удоволствие.

Той пъхна езика си в устата й и тя безнадеждно го засмука. Той заби бедрата си в нея и потрепери. Тя усети как силните му рамене се разтресоха. Той откъсна устата си от нейната и изръмжа продължително и дълбоко, докато тялото му се тресеше, изливайки живот в нея.

Падна като камък върху нея и за един момент остана неподвижен, докато тя се опитваше да си поеме дъх.

Най-накрая той извърна главата си към лицето й и леко целуна бузата й.

— Обичам те и вярвам с цялото си сърце, че и ти ме обичаш. Защо не можеш да го кажеш, Хироу?