Агата Кристи
Мистерията в „Синия експрес“ (16)

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
ПОАРО РАЗГЛЕЖДА

Всички изгледаха Поаро с уважение. Без съмнение авторитетът на дребния човечец значително нарасна. Комисарят даде воля на гърления си кикот.

— Наистина имаме нужда от вашите уроци — разсмя се той. — Господин Поаро знае повече от полицията.

Поаро загледа самодоволно тавана, приемайки шеговит вид.

— Какво да се прави, това ми е развлечение — измънка той, — да узнавам кое как е. Естествено, аз разполагам с достатъчно време за това. Не съм претоварен със служебна работа.

— Ах! — възкликна комисарят, тъжно поклащайки глава, — колкото до мен…

Той направи широк жест, за да изрази грижите, които лежаха на плещите му.

Внезапно Поаро се обърна към Ван Олдин:

— Вие приемате ли, господине, тая теза? Сигурен ли сте, че граф Де ла Рош е убиецът?

— Хм… струва ми се… да, разбира се.

Нещо сдържано в отговора накара следователя да загледа с любопитство американеца. Ван Олдин изглежда се смути от своята прямота и направи опит сякаш да се отърси от евентуалната обвързаност.

— А какво става с моя зет? — запита той. — Съобщихте ли му новината? Той е в Ница, както научавам.

— Разбира се, господине. — Комисарят се поколеба, после измърмори твърде дискретно. — Несъмнено на вас ви е известен фактът, господин Ван Олдин, че господин Кетринг е бил един от пътниците в „Синия експрес“ същата нощ?

Милионерът кимна.

— Чух това тъкмо преди да потегля от Лондон — заяви лаконично той.

— Той ни каза — продължи комисарят, — че не е имал и представа, че жена му е пътувала във влака.

— Обзалагам се в това — каза Ван Олдин смръщен. — За него би било неприятен шок, ако я срещнеше.

Тримата го загледаха въпросително.

— Не възнамерявам да омаловажавам работата — каза Ван Олдин злобно. — Никой не знае какво трябваше да изтърпи от него бедната ми дъщеря. Дерик Кетринг не е бил сам. С него е имало една жена.

— Моля?

— Мирел, балерината.

Господин Кареж и комисарят се спогледаха и си кимнаха, сякаш потвърждаваха някакви предишни съмнения. Господин Кареж се облегна в креслото си, събра ръце и впери поглед в тавана.

— Аха! — измънка той. — Човек се чудеше… — Той се изкашля. — Носят се слухове…

— Дамата — заяви господин Кокс, — е доста известна.

— А също така — допълни тихо Поаро — и доста скъпичка.

Руменината бе избила ярко по лицето на Ван Олдин. Той се изпъна напред и прасна с все сила юмрук по масата.

— Вижте какво — кресна той, — зет ми е един проклет нехранимайко!

Той се взря в тях и ги огледа един по един. После продължи:

— О, не зная. Приятна външност и очарователно, изискано държание. То ме заблуди едно време. Предполагам, че се е престорил на съкрушен, когато сте му съобщили новината — искам да кажа, ако не я е знаел от по-рано.

— Той се изненада, когато му казахме. Просто не вярваше.

— Проклетият му лицемер! — изпъшка Ван Олдин. — Престори се на дълбоко опечален, нали?

— Н-не — предпазливо отвърна комисарят. — Не бих казал точно това… е, господин Кареж?

Следователят събра върховете на пръстите си и полузатвори очи.

— Изненада, удивление, ужас… тези неща — да — заяви авторитетно той. — Но дълбока скръб — не, не бих казал това.

Пак се обади Еркюл Поаро:

— Позволете ми да ви запитам, господин Ван Олдин, печели ли нещо господин Кетринг от смъртта на жена си?

— Ще получи цели два милиона — отговори Ван Олдин.

— Долара?

— Лири. Тази сума предоставих на Рут при женитбата й. Тя не е правила завещание и не оставя деца, така че сумата ще остане на съпруга й.

— С когото е била на прага на развода — измънка Поаро. — Ах, да, прецизно.

Комисарят се изви и рязко го изгледа.

— Искате да кажете… — започна той.

— Не искам да кажа нищо — каза Поаро. — Само съпоставям фактите, това е всичко.

Ван Олдин го погледна със събуден интерес. Дребният човек се изправи на краката си.

— Не мисля, че ще ви бъда повече от полза, господин следовател — вежливо каза той, покланяйки се на господин Кареж. — Ще ме държите в течение на събитията, нали? Разчитам на вас.

— Но разбира се, разбира се.

Ван Олдин също се изправи.

— Аз не съм ви нужен повече за момента, мисля.

— Не, господине, получихме всички сведения, които ни бяха необходими засега.

— Тогава ще поизляза с господин Поаро. Разбира се, ако той няма нищо против.

— Ще бъда възхитен, господине — поклони се дребният човек.

Ван Олдин запали една огромна пура, като най-напред предложи друга на Поаро, но той отказа и запуши една от собствените си цигари. Ван Олдин вече бе върнал отново нормалния си вид на човек с много силен характер. След като мълча минута-две, милионерът запита:

— Доколкото разбирам, господин Поаро, вие вече не упражнявате професията си?

— Така е, господине. Наслаждавам се на света.

— И все пак помагате на полицията в този случай?

— Господине, ако един лекар се разхожда по улицата и стане инцидент, ще си каже ли той „Аз съм ликвидирал с практиката, ще продължа разходката си.“ тогава, когато някой издъхва в краката му? Ако си бях вече в Ница и полицията ме извика на помощ, щях да откажа. Но този случай добрият бог повери на мен.

— Вие сте били на местопрестъплението — каза замислен милионерът. — Разгледахте купето, нали?

Поаро кимна.

— Надявам се, че ме разбирате? — настоя Ван Олдин. — Изглежда, че работата срещу този граф Де ла Рош е напълно ясна, обаче аз не съм глупав. Наблюдавам ви вече половин час и ми се струва, че по някакви ваши лични съображения тази теория не ви допада.

Поаро вдигна рамене.

— Може би греша.

— Стигаме до услугата, за която искам да ви помоля. Бихте ли действали в този случай за мен?

— За вас лично?

— Това е моята мисъл.

Поаро мълча известно време. После запита:

— Разбирате ли какво искате?

— Струва ми се — отвърна Ван Олдин.

— Много добре — кимна Поаро. — Приемам. Но в този случай ще трябва да имам искрени отговори на въпросите си.

— Но разбира се. Това е съвсем ясно.

Държанието на Поаро се измени. Той изведнъж стана рязък и делови.

— Този въпрос за развода — каза той. — вие ли посъветвахте дъщеря си да подаде молба?

— Да.

— Кога?

— Преди десетина дни. Бях получил от нея писмо, В което се оплакваше от държанието на съпруга си и аз твърдо я убедих, че разводът е единственото възмездие.

— С какво по-точно се оплакваше тя от държанието му?

— Непрестанно бил виждан с една МНОГО известна жена — същата, за която говорихме — Мирел.

— Аха, балерината. И мадам Кетринг се възпротиви? Много ли беше привързана към мъжа си тя?

— Не бих казал — отвърна Ван Олдин след известно колебание.

— Искате да кажете, че е страдало не сърцето, а гордостта?

— Да, струва ми се, че можем да го наречем така.

— Ще рече, че бракът им не е бил от щастливите още от самото начало?

— Дерик Кетринг е порочен до мозъка на костите — каза Ван Олдин. — Той не е способен да ощастливи която и да било жена.

— Значи, както казвате в Англия, „безнадежден случай“, така ли?

Ван Олдин кимна.

— Чудесно. Вие съветвате мадам да поиска развод, тя се съгласява. Съветвате се с адвокатите си. Кога бива уведомен господин Кетринг за вашите намерения?

— Аз самият го извиках и му обясних какъв курс възнамерявам да взема.

— И какво каза той? — меко изромоли Поаро.

Лицето на Ван Олдин се помрачи при спомена за това.

— Беше дяволски безсрамен.

— Простете за въпроса, господине, но не ви ли намекна за граф Де ла Рош?

— Не по име — изсумтя милионерът неохотно, — но даде да се разбере, че случаят му е известен.

— Какво беше, ако смея да запитам, финансовото състояние на господин Кетринг по това време?

— Как, предполагате, бих могъл да зная това? — сепна се Ван Олдин след кратко колебание.

— Струваше ми се, че бихте се осведомили по този въпрос.

— Добре, напълно сте прав, аз го сторих. Разбрах, че Кетринг е пред банкрут.

— А сега е наследник на два милиона фунта? Животът е странно нещо, нали?

Ван Олдин го изгледа остро.

— Какво искате да кажете?

— Чета морал — каза Поаро. — Размишлявам, философствам. Но да се върнем на думата си. Сигурно господин Кетринг не е възнамерявал да си позволи да се разведе, без да отмъкне нещо?

Ван Олдин не отговори за известно време, след което каза:

— Не зная какви точно бяха намеренията му.

— След това имахте ли друг контакт с него?

Ван Олдин пак помълча известно време, преди да отговори:

— Не.

Поаро млъкна, пое си шапката и протегна ръка:

— Трябва да ви кажа сбогом, господине. Не мога да направя нищо за вас.

— Какво ви прихвана? — започна да нервничи Ван Олдин.

— Ако не ми кажете истината, не бих могъл да направя нищо.

— Не зная какво искате да кажете.

— Аз мисля, че знаете. Можете да бъдете сигурен, господине, че умея да бъда дискретен.

— Много добре в такъв случай — каза милионерът. — Признавам си, че не ви казах истината преди малко. Аз имах друг контакт със зет си.

— Да?

— Да бъда точен: изпратих секретаря си, майор Кентън, да се види с него с инструкцията да му предложи сумата от сто хиляди фунта в брои в случай че не се опита да пречи на развода.

— Доста добра сума — измънка Поаро с уважение. — И какъв беше отговорът на зет ви?

— Казал да вървя по дяволите — отвърна милионерът потиснат.

— Ах! — възкликна Поаро, без да се показва видимо развълнуван. Умът му бе зает да систематизира фактите.

— Господин Кетринг каза на полицията, че нито е видял жена си, нито е говорил с нея откакто е напуснал Лондон. Склонен ли сте да повярвате на това показание, господине?

— Да — отвърна Ван Олдин. — Той дори би положил усилия да я избягва, бих казал.

— Защо?

— Защото е мъкнел онази жена със себе си.

— Мирел?

— Да.

— Откъде узнахте този факт?

— Един мой човек, когото бях поставил да го следи, ми докладва, че и двамата са заминали с този влак.

— Разбирам — каза Поаро. — В такъв случай, както казахте и вие, той едва ли би правил опит да се среща с мадам Кетринг.

Дребният човечец се замисли. Ван Олдин не прекъсна размишленията му.