Джефри Дивър
Имитаторът (49)

Четирийсет и девета глава

В кабинета на прокурора беше тихо.

Това бе един от онези моменти — ранна делнична вечер — които Хенри Бишоп най-много харесваше. Голяма част от сградата беше празна, повечето помощен персонал го нямаше.

Но тези, които още стояха, бяха лоялни, прилежни и напълно съсредоточени в работата си.

Такива хора предпочиташе твърде напрегнатият в последно време главен прокурор.

Мястото му действаше успокоително — за разлика от апартамента му в Горен Уест Сайд, където живееше сам от тринайсет месеца и половина.

Бишоп се загледа в тъмната нощ. Имаше поне дузина — не, две дузини — въпроси по случая „Ел Алкон“, които занимаваха ума му. Всяко дело беше важно, но това бе по-важно от всички други в последно време. Престъпленията, извършени от мексиканеца — нападението над федерални и местни полицаи — бяха ужасни. Но онези, които той щеше да извърши — ако останеше на свобода и разширеше дейността си в САЩ — налагаха да бъде спрян веднага.

Основен принцип в правосъдието е, че не можеш да съдиш някого за бъдещи престъпления. Но Ханк Бишоп беше уверен, че в известен смисъл можеш: осъди някого за сегашните му престъпления, вкарай го зад решетките за максимален период и така осуетяваш всички бъдещи престъпления, които този човек може да извърши.

Бишоп щеше да се погрижи Ел Алкон да остане извън бизнеса за дълго, много дълго. Щеше да забави навлизането на мексиканския картел в САЩ за значителен период от време, като по този начин сериозно да ограничи притока на наркотици в страната. И да осуети убийствата на полицаи и невинни цивилни, проституцията с малолетни, търговията с оръжие и прането на пари, които бяха странични дейности на империята на Ел Алкон.

В този ред на мисли Бишоп изведнъж се сети за единственото слабо място в цялото обвинение: това, че не бяха установили самоличността на американския партньор на Ел Алкон, на човека, който щеше да управлява бизнеса, след като мексиканецът се върнеше у дома. На истинския собственик на склада (Крис Коуди, който бе убит в престрелката, беше подставено лице).

О, как искаше Хенри Бишоп да намери и този съучастник.

Но вкарването на Ел Алкон в затвора поне щеше да забави разширяването на мексиканската престъпна организация в Америка.

Някой почука на касата на вратата.

Специален агент Фалоу.

— Влез.

Фалоу влезе и седна сковано на стола срещу голямото бюро на Бишоп, покрито със стотици папки.

— И?

Фалоу отвори папката, която държеше, и погледна бележките си.

— Мисля, че нещата вървят добре. Имаме един информатор в Мексико Сити. Той познава един от хората на Лопес тук.

Бишоп обожаваше информаторите. Те бяха или страхливци, или хора без съвест. И едното, и другото ги правеше изключително ценни.

Агентът продължи:

— Изглежда, че Линкълн Райм наистина се е съгласил да анализира нашите улики и да потърси нередности. Парите, изтеглени от „Чейс“, са му платени като аванс. А основната сума, която ще получи в случай на успех — милион и половина долара — ще му бъде преведена по банков път. Научил е номера на банковата сметка на Райм. О, и ще получи двеста и петдесет бона даже ако не намери пропуски в нашите доказателства. — Агентът сви рамене. — Но не е направил нищо незаконно. Потърсих конфликт на интереси, но Райм никога не е имал нищо общо с никого от прокурорите или следователите, участващи в разследването. Нищо.

Бишоп се ухили злобно.

— И какво си мисли, че ще намери? Ние сме изрядни във всичко, нали? Доказателствата са железни.

Фалоу не каза нищо, но кимна.

— Защо му е на Райм да ни саботира? Не знае ли какъв злодей е Ел Алкон?

Добре де, прозвуча малко мелодраматично. Но Бишоп често говореше на хората — и на себе си — сякаш изнасяше пледоария в съда.

— Какво да правим по-нататък, господин прокурор?

— Откри ли униформения, който е проникнал в хранилището за веществени доказателства незаконно?

— Да. Казва се Роналд Пуласки. Официално е към Патрулната служба, но работи предимно за „Тежки престъпления“. Няма дисциплинарни проблеми. Награждаван е за храброст.

При други обстоятелства Хенри Бишоп би се поколебал да арестува полицай, който е отличен за добра служба. Но сътрудничеството на Пуласки с Райм беше явно престъпление — и глупаво. Трябвало е да помисли, преди да го прави. Освен това Пуласки беше мъж и вероятно бял. По-безопасно бе да съсипеш кариерата на такъв човек.

— Обвинения за Пуласки? — попита Фалоу. — Трябва да ги ударим силно, ако питате мен. Да ги затворим.

„Да ги затворим?“ Странен избор на думи. Но по принцип Бишоп беше съгласен.

Агентът продължи:

— Възпрепятстване на правосъдието. Конспирация.

— Също и кражба на поверителни документи.

— Добре.

— Сигурно има някой член от правилника за поверителност на полицията, който е нарушил. Но това не е наш проблем. Нека техният вътрешен отдел да се оправя. Ще го тикна във федерален затвор. Щатските власти могат да правят каквото поискат, след като излезе. След десет години. Изкарай заповед за арест на този Пуласки. Закопчайте го възможно най-скоро.

„Преди той и Райм да открият онези нарушения, които са наети да търсят“ — добави мислено Бишоп.

Фалоу попита:

— Ще оставите Райм да си… — Явно щеше да каже „ходи“, но замълча. — Да му се размине?

— Не. Ще го обвиним за получаване на крадени поверителни документи. Имаме ли заведение за такива като него?

— Медицинският блок в следствения арест.

— Добре.

— Той има болногледач.

— Какво?

— Помощник. Човек, който се грижи за него.

Бишоп изсумтя презрително.

— Е, няма как да го придружи. В ареста сигурно има някакви медицински сестри или санитари, които да се занимават с него.

— Ще уведомя медицинския блок.

Бишоп погледна през прозореца.

— И още нещо. Ще се погрижа абсолютно всяка правоприлагаща служба в страната да научи какво е направил Райм. Повече никога няма да може да работи като консултант. Дано да има добър пенсионен фонд. След като излезе от затвора, ще прекара остатъка от живота си, седейки вкъщи и гледайки сапунени сериали.