М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (1)

Първа глава
Кражбата

Оливие Бонар седеше на най-долното стъпало на каменното стълбище във винарската си изба, стиснал глава в ръце, сякаш изпитваше силно главоболие. Изпъшка и прокара мазолести пръсти през гъстата си прошарена коса. Хвърли поглед към фосила в каменната стена — черупка от раковина — протегна ръка и внимателно го докосна. Неговият таен ритуал, правеше го всеки път, когато влизаше в избата, откакто бе станал достатъчно голям, че да помни. Тази вкаменелост беше напомняне, че преди милиони години голяма част от Южна Франция е била дъно на море и солената вода е покривала същата тази земя, на която сега растат лози. Приятелите му също имаха морски фосили по стените на избите си, дори в отдалечени на север лозя като Люберон и долината на Рона, но тази малка раковина с идеална форма му беше любимата. Още веднъж прокара пръсти през косата си и стисна очи, за да сдържи сълзите. За последен път плака преди осем години на погребението на майка си.

Въздъхна и се насили да вдигне очи към бутилките с вино на стелажите, после бавно извади химикалка и лист хартия от ватираното си яке — в избата се поддържаше постоянна температура от 16°C, така че дори и в ранния септември се налагаше да облича нещо топло. Списъкът включи две магнум^[1] червено от 1989-а, една магнум бяло от 1975-а, три бутилки червено от 1954-а (любимото му), две бутилки бяло от 1978-а (беше доста старо за бяло вино и вероятно изветряло), три бутилки червено от 1946-а (първата реколта след шест години война и любимото на баща му) и една магнум от 1929-а, последната от първото бутилиране на дядо му.

Продължи да попълва списъка още няколко минути, след което отпусна писалката и спря — липсваха и други бутилки, но имаше нужда да прекъсне за малко. Вината принадлежаха на неговото семейство, но не опита, дори и приблизително, да определи цената на бутилките от 29-а или 46-а, защото сега и двете имаха колекционерска стойност. Застрахователният агент в Екс щеше да помогне с оценката, в кабинета си имаше каталози от търгове за вина на „Сотбис“ и „Кристис“, освен това Пол беше приятел от гимназията и нямаше да му одере кожата.

Бонар бе съсипан от загубата на вината, много от които бутилирани от баща му и дядо му, но в момента, в който осъзна, че крадецът най-вероятно е много близък човек, очите му отново се насълзиха. Избата винаги се заключваше, но всеки от семейството знаеше къде да намери ключа — той винаги бе висял вдясно от кухненската врата. Кой друг знаеше къде го държат? Когато прекара през ума си лицата на хората от най-близкото си обкръжение, усети как главата му пламва, въпреки че ръцете и краката му бяха почти безчувствени от студа. Приятели, съседи, познати… почувства се ужасно, представяйки си ги като заподозрени в полицейска редица. Видя в нея пощальона Реми, който обичаше да спира своя стар мотопед или раздрънкания си микробус току до вратата на кухнята; следваше Елен, управителката на лозята му и главен винар, само че мъжът й беше полицай, и той веднага я изключи като заподозряна; Сирил, единственият му друг служител на пълно работно време, който помагаше целогодишно в избата; и Сандрин, студентка в местния университет, която през уикендите и празничните дни посрещаше посетителите в салона за дегустации, и която, ако трябваше да бъде честен, бе наел по-скоро заради красотата й, отколкото заради познанията й за вината или способността й да връща точното ресто. Всяка година наесен за гроздобера пристигаха групи от Северна Африка, но те рядко се приближаваха до къщата, и сега, като си представи, че са свързани с кражбата, незабавно се почувства расист — хората идваха изпълнени с желание да работят, а беритбата на гроздето беше къртовска работа, той самият я вършеше с радост, когато беше студент, но мнозина от днешните френски младежи й се мръщеха.

След това Оливие се замисли за семейството си, но не си ги представи на разпит в Съдебната палата, а седнали около масата за хранене — не в елегантната трапезария на старата фермерска къща, където жена му обичаше да се хранят, а около дългата дървена кухненска маса пред бумтящия огън в огнището. Обикновено тази приятна картина го караше да се усмихне, но днес предизвика само свиване под лъжичката. Не виждаше причина Елиз, негова съпруга от двайсет години, да изнесе бутилките вино. Макар напълно да подкрепяше винарската къща „Бонар“, тя не пиеше и интересите й бяха насочени към модния магазин, който притежаваше заедно със своя приятелка в Екс, а не към винените сортове сира, гренаж и мурведър. Не можеше да си представи също защо Виктор, осемнайсетгодишният им син, влюбен в земята и лозята откакто проходи, би откраднал скъпоценните бутилки; нито тринайсетгодишната им дъщеря Клара, неговата гордост и радост, вечно забола нос в книга и най-добрата ученичка на класа си. Баща му също живееше с тях, на първия етаж в отделно крило на обширната им селска къща от XVIII век. Беше на осемдесет и три години и въпреки доброто си физическо състояние, вече се изморяваше доста бързо и на моменти губеше паметта си. Миналата седмица го завари да се разхожда бавно между редовете лози, да говори на растенията и да им благодари за щедрата реколта тази година.

Оливие се изправи и протегна изтръпналите си крака — беше седял на стъпалото близо час. Обърна се стреснато, когато чу някой да слиза по стъпалата на избата. Помисли си, че ще се изправи лице в лице с крадеца, дошъл отново, за да прибере и няколко бутилки от реколта 60-а, които той или тя — не искаше да е сексист — не бе успял да вземе първия път.

— Видях, че свети, сигурно подбираш вината за утрешната вечеря? — попита Елиз Бонар съпруга си. — О — възкликна тя, — от изненаданата ти физиономия съдя, че напълно си забравил за вечерята със семейство Пойе!

Оливие винаги се радваше да види жена си — дори след двайсет години брак, но този следобед й се зарадва още повече. Макар и пълна въздържателка, тя беше отлична познавачка на вината и обичаше да го придружава на дегустационните обиколки из Франция, а понякога и в чужбина. Миналата година ходиха в Аржентина по програма за обмен между аржентински и френски лозари. Като видя Елиз днес, той осъзна какъв щастливец е и каква опора му е тя. Очите му заблестяха от сълзите, раменете му се отпуснаха и се разтресоха.

Елиз Бонар се взря в своя обикновено сдържан съпруг, усмивката изчезна от лицето й, тя се спусна по стълбите и го прегърна.

— Mon amour?

В този момент всеки сантиметър от почти двуметровото тяло на Оливие Бонар се предаде и сълзите му потекоха, примесени със сърцераздирателни хлипания. Елиз бързо извади пакетче книжни кърпички от джоба си и му го подаде. Той тихо й благодари, издуха носа си и въздъхна. Пое няколко пъти дълбоко дъх, за да се успокои, както винаги учеха децата си да правят, когато паднат или са разстроени. Едва тогава се отдръпна и мълчаливо й показа празните стелажи.

— Какво, по… — ахна Елиз.

Тя се приближи до рафтовете, сякаш не можеше да повярва на очите си. Четири поколения Бонар бяха произвеждали вино в това имение близо до Рон, на двайсет минути от Екс ан Прованс, след като в края на XIX век прадядото на Оливие бе купил земята и полуразрушената каменна бастида^[2], която сега беше напълно реставрирана и включена в списъка на местните паметници на културата. Много от ранните им вина бяха оценени високо от най-добрите винени критици, а веднъж в годината от Америка пристигаше господин Колтър, за да дегустира и даде оценка на вината „Бонар“. Елиз за момент се замисли за този експерт — известен по цял свят и с огромна власт, както Оливие винаги й напомняше, и все пак толкова скромен, толкова приятен за разговор, живо заинтересован от всичко, свързано с региона им. Веднъж бе поискал от Елиз нейната рецепта за гужер^[3]. Затвори очи и мълчаливо изрече благодарствена молитва — когато видя Оливие да плаче, се бе уплашила, че може да е болен от рак или че са останали без пукната пара. Вярно, че вината не можеха да бъдат заменени, но щяха да направят нови, щеше да има други звездни реколти. Това, което я плашеше, бе фактът, че крадецът беше влязъл тук, без никой да го забележи.

— Колко бутилки липсват? — попита накрая тя.

— Спрях да ги броя след двайсет и третата, някои са магнуми. Когато се поуспокоя малко, ще трябва да продължа проверката. Не е карал наред, а избирателно — бутилка от тук, две — от там, това е странното.

— Възможно ли е някой да е забравил вратата на избата отворена? — предположи Елиз.

— Беше заключена, когато дойдох преди близо час, а ключът беше на куката си в кухнята. Един крадец би ли си направил труда да заключи отново вратата и да върне ключа на мястото му? Освен това цялата сутрин бях в двора, опитвах се да оправя онзи проклет трактор. Вратата се вижда ясно от мястото, където работех.

Елиз въздъхна, но не каза нищо. Притежаваха имение за милиони, а мъжът й все още настояваше да поправя сам двигателите и машините.

— Кога за последен път беше в тази част на избата? — запита тя.

Бонар смръщи вежди.

— Добър въпрос. Срам ме е да призная, но май не съм идвал от месеци.

Избите се простираха под цялата каменна къща. Оливие обикновено се въртеше в сектора, където произвеждаха виното в ремонтираните конюшни до плевнята. В просторните помещения там се намираха огромните резервоари от неръждаема стомана, а във вътрешните камери имаше редици от дъбови бъчви. В „древната пещера“, както винаги наричаха избата и където стояха в момента, се пазеха престижните вина на фамилията и тя се намираше точно под кухнята. Имаше пръстен под, сега покрит с дребен чакъл, и стара бъчва от дядото на Оливие, която използваха за маса. Елиз бе купила четири табуретки от каталога на „Ла Редут“, които използваха за сядане. Бяха закачили гирлянди от бели лампички и прекарваха тук много вечери, облечени с вълнени пуловери, дегустирайки вина с приятели.

— Трябва да има някакво разумно обяснение — каза Елиз.

— Какво? Изпарили са се?

— Слушай, скъпи, ще повикам Виктор да ти помогне с проверката, той помни тези бутилки от петгодишна възраст.

После тя се засмя и се опита да разведри малко атмосферата, като добави:

— В училище не може да брои, но в избата е гений!

Обърна се, за да излезе, но Оливие я спря, хващайки я за ръкава.

— Какво има? — попита тя.

— Виктор… — започна мъжът й отчасти ужасен, отчасти вбесен до пръсване.

Елиз потръпна. Последния път, когато видя това изражение, поводът пак беше Виктор — на четиринайсет се качи в колата и отиде в селото, за да се забавлява. В този момент тя разбра страховете на мъжа си.

— Виктор? Не го мислиш? Защо ще взема тези бутилки?

— За пари — отговори Оливие и сви рамене.

Страхът отново пропълзя на лицето му.

— Не ми харесват ония деца от Екс, с които се мотае, може би те са го накарали? Може да е бил принуден да го направи, знаеш как е, да са го заплашили с нещо? Винаги е бил част от стадото, никога лидер. — Въздържа се да добави, че лидерът в семейството е Клара.

Елиз прехапа долната си устна, което правеше винаги, когато бе нервна.

— И аз не харесвам новите му приятели, но напоследък не се вижда често с тях. Мисля, че онова беше просто етап. Довечера ще ходи на кино с братята Клерг.

Фабрис и Томас бяха синове на най-близките им съседи, семейство Клерг, които също произвеждаха вино. Бащата Жан-Жак се бе оттеглил рано от бизнеса и беше купил земята като подарък за семейството си. Бе направил добри пари, работейки за „Голдман Саш“ в Лондон, и беше „осребрил чека“, както казваха местните, за да се премести в Прованс на трийсет и седем годишна възраст, когато синовете му едва прохождаха. Децата незабавно станаха приятели. Елиз беше убедена, че Люси, съпругата на Жан-Жак, родена и отрасла в Лондон, ще издържи само два месеца във френската провинция. Но именно Люси й показа как се прави прасковен пай с коричка от галета и пак тя всяка зима помагаше на Оливие да подкастри маслиновите дръвчета. А най-хубавата изненада беше, че след като премина интензивен курс по енология, Жан-Жак Клерг започна да произвежда фантастични вина. Клерг, заедно с Елен Полик, винопроизводителката на Оливие, и Марк Нажел от Вар, бяха вдигнали стандарта на вината от Югоизточна Франция. Другите винопроизводители от региона се учеха от тях и местните марки ставаха все по-добри и по-добри.

Оливие и Елиз замръзнаха, когато черни кецове марка „Конвърс“ затрополиха по стълбището на избата, вдигайки след себе си облачета прах.

— Като говорим за дявола — промърмори Оливие.

— Ей! Точно вас двамата търся! — провикна се Виктор. — Кога ще вечеряме, мам? Филмът е от осем вечерта в Екс. Трябва да хванем автобуса в седем и десет.

Виктор Бонар погледна майка си, но тя мълчеше. После хвърли поглед към баща си, който също не проговори. Първата мисъл на момчето беше, че родителите му се карат. Буца заседна в гърлото му. Може би говореха за развод, като родителите на приятеля му Люк.

Тогава баща му се обърна към стелажите с виното и с махване на ръката го покани да погледне към частично опразнените рафтове.

— Какво, по… — извика момчето.

— Точно това каза и майка ти.

Виктор Бонар започна да обикаля тичешком стелажите като паникьосано животинче. Елиз погледна мъжа си с вдигнати вежди, все едно му казваше: „Виждаш, изненадан е не по-малко от нас.“

— Липсва бутилката от 29-а година! Мръсници! — изкрещя момчето, като продължи да тича покрай рафтовете, непрекъснато навеждайки се, за да оглежда бутилките. — Дядо знае ли вече?

— Не, по това време подремва. Не знам как ще му кажа — отвърна баща му.

— Кой би го направил? — попита Виктор, без да се обръща конкретно към някого от тях.

— Точно това щях да те питам — отговори Оливие.

В момента, в който думите излязоха от устата му, вече съжаляваше.

Виктор се вцепени.

— Какво искаш да кажеш, тате? — Лицето му почервеня и той удари с юмрук каменната стена, разкървавявайки кокалчетата си. — Благодаря ти много, татко! — изкрещя, изтича нагоре по стълбите и затръшна вратата на избата след себе си.

— Браво, шери — каза Елиз на мъжа си, завъртайки ядосано очи, после пое нагоре по стълбите и излезе на двора, огрян от слънчевата светлина на късния следобед.

— Добре де — промърмори Оливие Бонар и въздъхна.

Ще отиде да се извини на Виктор, след това ще отиде с колата до Екс и ще се види със своя приятел, застрахователя. От няколко седмици не беше ходил в града, беше прекалено зает заради необичайно дъждовния край на август. Двамата с Елен бяха преместили едногодишното вино в бъчви в избата за двегодишните вина, за да освободят място за новата реколта. Когато приключиха с това, Оливие и Сирил разместиха оборудването и направиха място за мачкането и пресоването на новото грозде и тогава тракторът се развали. Имаше доста работа в избите, а той доливаше буретата и обясняваше на отегчената Сандрин, че пет процента от виното се изпарява през дървените стени на бъчвите. По принцип това беше работа, която Виктор обичаше да върши, но Оливие помоли Сандрин да му помогне с надеждата, че така студентката ще добие известна представа за процеса на винопроизводството. Искаше Виктор да се концентрира върху ученето, бяха сключили споразумение, че тази последна година в гимназията момчето ще залегне над учебниците, за да може да получи прилични оценки на матурата — тежките национални изпити в края на учебната година. Когато Виктор беше малко момче, той го бе научил на фразата, с която наричаха тази загуба — „делът на ангелите“, точно както баща му Албер някога беше научил него. Усмихна се, като си спомни как шестгодишният Виктор оглеждаше ококорен бъчвата и я обикаляше, протегнал мънички шепи, за да улови червеното вино, което си представяше, че изтича навън.

След като приключи работата в Екс, ще мине през къщата на Жан-Жак Клерг и ще го покани — той може да му даде добър съвет, а и Оливие искаше да пийне с приятел в избата, заобиколен от това, което бе останало от ценните му отлежали вина. Като производители, както и колегите му, така и Бонар внимаваше да не прекалява с чашката. Но смяташе, че тази вечер може да си го позволи — Жан-Жак беше бонвиван и вероятно щеше да донесе от кубинските си пури — Оливие бе изпушил една със съдията от Екс последния път, когато той ги посети, и започваше да ги харесва. Елиз щеше да го накаже с мълчание, но не му пукаше. Оливие Бонар изкачи стълбите, изключи осветлението, затвори и заключи вратата, като този път пусна ключа в джоба си.