М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (9)

Девета глава
Малкият бележник на Жул

Беше топла септемврийска сутрин, когато Жул Шолшер излезе от малкия си апартамент на улица „Шонсел“ и се запъти към Съдебната палата. Мистралът беше прочистил въздуха и бе оставил чисто синьо небе, но той знаеше, че над родния му град Колмар вече се е проснала пелена от ниски сиви облаци, която ще остане там доста време след новата година. Снощи майка му се беше обадила по телефона, за да го осведоми за новините в семейството и времето в Елзас — студено и дъждовно, както в по-голямата част от Северна Франция по това време на годината. Жул разбра, че без да усети, вече е привикнал към сухата жега на Прованс, и започна да си подсвирква, докато вървеше към огромния площад „Де Кардьор“ — в девет сутринта паважът му все още не беше зает от ресторантските маси, които щяха да го запълнят по обяд.

Мина под „Тур д’Орлож“, свивайки рязко, за да избегне сблъсъка с турист, който снимаше часовниковата кула от златист камък, построена през XVI век. След кметството се спусна към площад „Ришелм“ и реши, че има достатъчно време за едно еспресо в малко кафене, което бе открил наскоро, единственото в Екс, където сами си печаха зърната кафе. Влезе, поръча си еспресо с чаша вода, седна на една от масите навън и се загледа в продавачите на риба отсреща, които бъбреха помежду си или с клиентите, мнозина от които поздравяваха по име. Жул бе изненадан, че макар масите на кафенето да бяха близо до редицата сергии с риба, подредена спретнато върху лед, до него не достигаше почти никаква миризма.

Усети приятното слънце върху ръцете си, бръкна в джоба и извади очилата си марка „Рей бан“, усмихвайки се на приятната сервитьорка, която донесе кафето и водата му върху малък поднос.

— Не е зле за септември, нали? — каза тя, подавайки му чашката с парченце шоколад отстрани върху чинийката.

— Великолепно — чу се той да отговаря. — От Елзас съм — добави, докато отваряше пакетчето със захар и бавно го изсипваше в кафето си.

— О ла-ла — засмя се тя. — Там горе е съвсем различно време! Имате ли всичко това в Елзас? — Сервитьорката направи широк жест, обхващайки пазара с масите, подредени живописно с плодове и зеленчуци, риба и морски дарове, мед и сапуни, купчини подправки и тави с маслини.

Жул повдигна рамо.

— Не толкова цветно. Малко повече картофи и репи.

— Ха! — възкликна тя и се засмя. — Все пак трябва да е хубаво. Никога не съм била в Елзас. През август в Екс е прекалено горещо дори за мен, а съм родена тук.

Жул се усмихна, оглеждайки дребната й фигурка и големите кафяви очи.

— Да, лятото и аз доста страдах, особено по време на работа.

— Какво работите? — попита тя, докато почистваше масата до него и слагаше празните чаши върху подноса си.

— Ами, полицай съм.

— О! Ще ви уведомя, ако имам нужда от помощ! — усмихна се момичето. — Идвали сте тук и преди, нали?

— Да, обикновено на път за Съдебната палата.

— Не носите униформа — отбеляза тя.

— Днес е почивният ми ден — отвърна той. — Но трябва да отида до службата за една среща.

— Следващия път носете униформата — намигна му тя.

— Ей, Магали! — провикна се един продавач иззад купчината от прясно уловена средиземноморска риба. — Престани да флиртуваш с клиентите!

Жул и Магали — той се зарадва, че вече знае името й — се разсмяха, а продавачът, окуражен от реакцията им и вече с осигурена публика, продължи:

— Вътре те чакат поне половин дузина клиенти, които умират за първото си кафе! Тези хора трябва да отидат на работа и да изкарат някакви пари! Европейската икономика ще се срине заради теб!

— Ан ще ги обслужи, не бой се! — провикна се Магали. — В момента приоритет са клиентите на терасата! — Тя погледна Жул и отново му намигна.

— Да, да, виждам! — провикна се в отговор продавачът. — Ще пийна едно еспресо, когато решиш, че имаш свободно време да ми го донесеш! Надявам се да успееш до обяд!

Магали се разсмя.

— Идвай веднага! — каза тя. — Но ще си голям късметлия, ако намериш парченце шоколад върху чинийката си!

— Ще се видим отново — обърна се тя към Жул, а той кимна и вдигна ръка до челото си за поздрав.

Допи кафето си, остави евро и петдесет на дървената маса и си тръгна. Продавачът на риба в момента беше зает, показваше бодливите морски таралежи на клиент и му обясняваше как да ги сготви.

Жул стигна до Съдебната палата на автопилот, мислейки си за Магали, и почти се сблъска с Роже Каром пред входната врата.

— Събуди се, събуди се! — подвикна му Роже, докато стъпкваше фаса от цигарата си върху тротоара.

— Има кошчета за това — каза Жул.

— О! Мис Примадона! — подсмихна се Роже. — Напомни ми следващия път да премета тротоара за ваше височество!

— Само казвам, че ако всички се държим като теб, Прованс ще е още по-мръсен.

Жул погледна тротоара, където се търкаляха няколко парчета от вестник в компанията на смачкана кутия „Марлборо“ и празна кутийка от оранжада.

Роже се огледа.

— Прованс е мръсен?

Жул въздъхна и задържа вратата отворена, за да влезе колегата му.

— Забрави.

— Я кажи — попита Роже, докато вървяха към кабинета на съдията. — За какво е тази среща?

— Уволняват те — отвърна Жул.

— Голям шегаджия си! — шляпна го по гърба колегата му.

Когато двамата полицаи пристигнаха, Верлак и Полик вече ги чакаха в кабинета.

— Седнете — покани ги магистратът. — Вчера получихме ужасната новина, че мадмоазел Монмори е починала, и въпреки че е било сърдечен арест, искам да знам имената на всеки от персонала на болницата, който е влизал в стаята й.

Роже погледна Жул, след това Верлак.

— Гледахме баджовете им, господин съдия, но не помним имената им.

Верлак въздъхна:

— Не ги ли записвахте?

— Аз ги записвах, господине — обади се Жул, зарадван, че се е сетил да вземе малкия оранжев бележник със себе си.

Извади го от джоба на сакото си, отвори го на съответната страница и го подаде на съдията.

— Родителите на мадмоазел Монмори бяха единствените външни хора, които влязоха в стаята й.

— Точно така — бързо се включи Роже. — Гледахме внимателно какво пише на баджовете на всяка сестра и лекар.

— А санитарите? — попита Верлак.

Роже хвърли объркано поглед към колегата си.

Жул отговори:

— Онези едрите момчета, които дойдоха да помогнат на сестрите за преместването на мадмоазел Монмори. Да — продължи, обръщайки се към съдията, — проверявахме всеки, също и чистачките.

— Благодаря, че сте записвали имената, полицай…

— Шолшер, Жул Шолшер.

— Направете ни фотокопие, моля.

— Аз ще го направя. — Полик взе бележника и излезе от кабинета.

— И нищо не ви се стори необичайно? — попита ги съдията.

— Разбира се, че не — отвърна Жул. — Както Роже каза, като изключим родителите на момичето, влизаха и излизаха единствено хора от персонала. Доста лекари и сестри.

Роже погледна партньора си, облекчен, че Жул не го натопи пред шефовете, и два пъти по-облекчен, че той се е сетил да отбелязва имената в малкия си бележник, който Роже смяташе, че е за телефонните номера на гаджетата му.

 

 

Мадам Полин д’Арас се наслаждаваше на гледката през прозореца на автобуса. Не си спомняше кога за последен път се бе возила на автобус и беше доволна, че в портмонето й имаше достатъчно пари за билета. Гимназистите в дъното на автобуса вдигаха голям шум през първата част от пътуването, но сега повечето от тях седяха и слушаха музика през малките си бели слушалки. Тя преплете в скута си дългите си пръсти, покрити с пръстени, и се загледа през прозореца в яркозелените отминаващи лозя, натежали от големи червени гроздове. Сега имаше много повече къщи, грозни, ниски вили, построени в провансалски стил с яркожълти стени и покриви от новите евтини керемиди. Не притежаваха чара на нейния обичан „Отел дьо Барле“ в Екс или на фамилния им дом „Отел Болени“, обширен чифлик от XVIII век, малко извън селото, към което пътуваше. Не беше сигурна дали ще намери къщата. Беше собственост на семейство Обанел от векове, докато не я продадоха след смъртта на баща й. Всъщност не си спомняше защо идва, но й се бе сторило важно. Не можеше да прогони спомена за стария си дом, за селската църква. Във всеки случай имаше достатъчно време и беше щастлива от решението си да вземе автобуса. Така де, можеше да разгледа също и провинцията. Липсваше й сестра й Клотилд и очакваше с нетърпение да се видят и да й разкаже всичко за онзи съсед, онзи фукльо с просташката му кола и малките му тайни. Клотилд ще знае какво трябва да се направи.

Тя вдигна очи и видя мъж в униформа, който я гледаше.

— Да? — каза тя. — Какво има, млади човече?

Мъжът с бяла риза и вратовръзка се прокашля притеснено.

— Стигнахме края на маршрута, мадам. Това е последната спирка.

Мадам Д’Арас се огледа. Учениците ги нямаше и автобусът вече не се движеше. Какво правеше тя? Аха, да, наслаждаваше се на гледките. Толкова малко хора го правят в днешни дни. Тя взе розовата си чанта „Лоншан“ от седалката до себе си и стана.

— Чудесно — каза.

— Имате ли нужда от помощ? — попита я мъжът.

Тя осъзна, че той трябва да е шофьорът на автобуса. Категорично не се нуждаеше от помощ от човек, който изкарваше прехраната си като шофьор на автобус.

— Не, благодаря, млади човече. Просто не познах… — погледна през прозореца и видя селския винарски кооператив — винения кооператив. — Ще надникна и ще купя бутилка вино за приятелката ми… Филомен. Идеално.

— Добре — отвърна шофьорът на автобуса. — Приятен ден, мадам.

Тя слезе от автобуса и пресече улицата към магазина. Защо излъга? Но името Филомен толкова лесно се изплъзна от устата й и тя си спомни приятелката си от детинство от същото село, гарвановочерната й коса, силния й сърдечен смях. Бе споделила с Филомен тайната на семейство Обанел късно една вечер, когато всички смятаха, че отдавна са заспали. Трябва да бяха дванайсет-тринайсетгодишни. Веднага съжали и известно време живя в страх, че Филомен ще разкаже на всички, но тя не я издаде.

 

 

— Говорих току-що с доктор Буве — каза съдията на Полик, докато комисарят сядаше отново, след като полицаи Шолшер и Каром излязоха. — Каза, че е възможно сърдечният удар на Сюзан Монмори да е бил предизвикан от човек от болничния персонал.

— Неприятно ми е да го мисля — намръщи се Полик. — Но може да е било и естествена смърт, нали?

— Да, но тя е била много добре по-рано същия ден — замисли се Верлак. — Дори младият полицай от Елзас го спомена. Каза, че видял мадмоазел Монмори да отваря очи и да стиска ръката на баща си.

Полик за миг стисна очи.

— Тогава да говорим с всеки един от персонала. Ще поискам разрешение от семейството й доктор Буве да направи аутопсия — предложи той.

— Добре. Освен това трябва да открием Едмон Мартин възможно най-бързо. Въпреки че е почти невъзможно да се е дегизирал и да е откраднал баджа на човек от болничния персонал.

— Семейство Мартин бяха искрено изненадани, че той е в Прованс — каза комисарят. — Знаели, че ще идва за Коледа, но не и преди това. Бяха много учудени.

Съдията стана и започна да кръстосва кабинета си.

— Защо да не им съобщиш, че си идваш?

— Защото си идваш, за да изнасилиш и да убиеш бившето си гадже? — предположи Полик.

— Невинен до доказване на противното — напомни му магистратът. — Макар и за мен да е заподозрян номер едно. Освен това, ако е на почивка, защо ще го пази в тайна от семейството си?

— Защото е с човек, когото те не биха одобрили?

Съдията кимна.

— Това е възможно. Имаш ли нещо против да си запаля една пура?

— Не — усмихна се комисарят. — Няма да кажа на никого.

— Ще отворя прозореца, защото ако мадам Жирар подуши… — Верлак седна, извади двойна корона от кожения й калъф и я запали. — Какъв вид жена не би била „техният тип“? Ти ги видя снощи.

— Момиче от работническата класа няма да е подходящо — отговори Полик. — Семейството на Оливие Бонар се познава с тях и той ме предупреди, че са истински сноби, което се потвърди и от снощната ни среща. Освен това виното им не е чак толкова добро.

Верлак се разсмя:

— Знам. Купих веднъж бутилка от тяхното и не повторих. Никакъв послевкус. Ами ако е по-възрастна от него? Или омъжена?

— Възможно е. Ален е на телефона в момента, опитва се да получи достъп до банковите сметки на Едмон Мартин, за да можем да проследим плащанията му по хотели, фирми за коли под наем и други.

— А онзи списък с имена — замисли се съдията, подръпвайки от пурата си, загледан във фотокопието от списъка на Жул Шолшер. — Независимо дали Едмон Мартин е изнасилил или не бившата си приятелка, независимо дали тя е умряла от естествена смърт или не, ние все пак трябва да говорим с всеки един от този списък. Възможно ли е да изтеглиш от улицата онова момче от Елзас и да го включиш в този случай? Първата му задача може да е координирането на болничния персонал за тези разговори.

— Ще го направя.

На вратата се почука и Верлак каза „влез“, като скри пурата под бюрото си и издуха дима към отворения прозорец.

— Мирише хубаво — каза Ален Фламан, докато влизаше в кабинета. — Не се притеснявайте, мадам Жирар не е на бюрото си.

— Слава Богу — усмихна се съдията. — Успяхте ли да се разберете с квебекската полиция?

— Този път да. Едно от момчетата се е преместило там от Париж преди няколко години и все още не е прихванало акцента им. Но са много стриктни за правилата и не пожелаха да ми дадат никаква информация. Казаха, че трябвало да мина по „съответните канали“.

— По дяволите! — ядоса се Верлак. — И какво направи?

— Заобиколих ги и се обадих директно в банката на Едмон Мартин.

Съдията повдигна учудено вежди:

— Откъде знаеш коя е банката му?

— Обадих се отново на съквартиранта му и той ми я каза с огромно удоволствие. Мартин закъснявал с наема. Този път успях да разбера какво ми говори.

Верлак и Полик се разсмяха.

— Браво, Ален — похвали го съдията. — И какво измъкна от банката?

Фламан се приближи и му подаде няколко разпечатки.

— Едмон Мартин е на круиз; тръгнал е от Тулон в неделя, 4-ти септември. Връща се тази вечер.

Верлак стисна ръбовете на стъкления плот на бюрото с две ръце и погледна Полик.

— Малко трудно е да си в Средиземно море и Егил по едно и също време — обади се комисарят.

Фламан се прокашля, за да привлече вниманието им.

— Освен ако не си слязъл някъде по крайбрежието, например в Генуа, в сряда вечерта.