М. Л. Лонгуърт
Произшествие във винарната (31)

Епилог

Натали Шазо беше сигурна, че възрастната жена, която седеше един ред зад тях в първа класа, се бе взряла в брошката й и след това бе кимнала с усмивка. Мадам Шазо вдигна ръка към ревера си и докосна сребърното украшение, върху което бяха преплетени два национални флага: единият бе френският, а другият — германският.

— Жената зад нас знае историята ми — прошепна тя на сина си. — Сигурно е една от нас. Не е ли прекрасно?

Кристоф Шазо се усмихна и взе ръката на майка си в своята.

— Възможно е, мамо. Възможно е също просто да е харесала брошката.

Мадам Шазо поклати глава.

— Не, не мисля така. Ние сме над двеста хиляди. А вашето поколение е повече от милион. Историята ни беше широко отразена от медиите, знаеш го. „Монд“, „Фигаро“, всички публикуваха статии за това. Дори „Пари Мач“. А през юли пуснаха документален филм по телевизията…

— Крайно време беше — отвърна Кристоф, протягайки крака.

— Трябва време, за да се излекува раната.

Той изненадано погледна майка си. Никога преди не беше говорила така. Беше напълно сигурен, че никога в живота си не бе изричала думите „трябва време, за да се излекува раната“.

Тя измъкна от джоба на сакото си вестникарска изрезка, десетки пъти разгъвана и сгъвана, и каза на сина си:

— Чуй, скъпи мой, какво каза за нас министърът на външните работи. „Франция и Германия досега оставаха глухи за страданието на последните невинни жертви на един конфликт, който те дори не са видели… Тези пораснали деца вече шейсет години ни молят да признаем тяхното достойнство, техния живот и преди всичко, тяхната идентичност.“

Кристоф погледна майка си и видя, че очите й са насълзени.

— Много добре е написано — тихо каза той.

После се усмихна, никога досега не беше виждал майка си толкова успокоена, толкова в мир със себе си.

Тя продължи да чете:

— „Тази идентичност, създадена от война и страдание, от любов и омраза, е идентичност и на Европа.“ Прав е, нали? Любов, защото аз бях дете на французойка и германец, които се обичаха. Но живяха във време на омраза, не е ли така? 1941 г. в Париж омразата и тайната любов са били навсякъде.

Кристоф кимна и помоли стюардесата за едно „Блъди Мери“, изпитвайки облекчение, че вече може да получи питие.

— За мен шампанско, скъпа — обърна се майка му към нея.

Кристоф едва удържа вътрешното си потръпване, надяваше се, че майка му няма да приеме евангелизма или да откачи и да стане мисионерка. Предпочиташе коравата си, сдържана майка.

— Да не забравиш да благодариш на онези твои приятели адвокатите за помощта им да намерим брат ми и сестра ми — каза тя. — Изпратих на адвокат Сува бутилка шампанско, на съдията също.

— Жан-Марк и Антоан ще бъдат трогнати — каза Кристоф. — Беше им много приятно, че успяха да помогнат.

— Смяташ ли, че ще се познаем още в първия миг? — попита мадам Шазо сина си.

— Така мисля — отговори той, разбирайки, че сега тя говори за своите новооткрити немски брат и сестра. — Нали си видяла снимките им?

— Да. И двамата са високи, с черна коса, също като мен, макар косата на Франц да е побеляла сега. — Натали Шазо се усмихна и затвори очи, опитвайки се да си представи каква ще е срещата им. — Скъпи — обърна се тя към сина си.

— Кажи, маман?

— Мислиш ли, че ще посетим гроба на баща ни?

— Вероятно — отговори той. — В Бамберг е, нали?

— Да. Като си помисля, че е бил застрелян само дни преди капитулацията на Германия през май 1944 г.

Кристоф замълча. При всяко положение, дори да беше оцелял след войната, майка му никога нямаше да чуе и дума от него по време на детството си. Волфганг Шмит беше водил двоен живот — преди войната бил счетоводител, свирел любителски на контрабас и имал жена и две деца, Франц и Елен, в Бамберг. По време на войната бил полковник в немската армия с любовница — Франсин Обанел, по баща Пон — студентка по история на изкуствата в Сорбоната.

— Майка не е била колаборационистка — продължи мадам Шазо. — Така са ги наричали, преди да им острижат главите нула номер и да ги прокарат за показ през града. Хоризонталните колаборационистки…

— Маман, моля те… — прошепна Кристоф, притеснен, че другите пътници може да ги чуят.

— Никога повече няма да мълча! — изсъска тя с предишната сила в гласа, с която той бе свикнал.

— Поне Франсин… баба… не е била прекарана по улиците на Рон — прошепна Кристоф. — Когато се е върнала от Париж…

Мадам Шазо се прекръсти.

— Да, да благодарим на Бог за това. Дядо бързо потулил всичко, бил уважаван човек. Слуховете в селото се понесоха години след това, но така и не разбрахме как…

Кристоф мислено благодари на дядо си Фредерик Обанел, мъжът, който през 1943 г. набързо се оженил за Франсин, защото винаги я е обичал, и отгледал Натали като свое дете.

— Знаеш ли, че на площадката за игра в училище ме наричаха „мръсно боше“? — продължи майка му. — Смешното беше, че аз не знаех какво означава. Мислех си, че е идиот или нещо подобно, защото винаги бях най-слабата по математика.

Кристоф се усмихна, гордееше се с майка си, която е била последна по математика в училище, но сам-сама беше създала най-голямата и просперираща агенция за недвижими имоти в Екс.

— Но си знаех, че съм парий — продължи тя. — А Полин никога не пропускаше да ми го напомни…

— Мамо, забрави тези неща — помоли я Кристоф. Освен това той се надяваше да има време да хвърли един поглед на новото списание за коли, което беше купил на летището. — Моля те, поне докато самолетът се приземи.

Пътуването от мюнхенското летище до Бамберг беше лесно и продължи само два часа. Минаха покрай Нюрнберг и двамата Шазо се смълчаха, докато Натали не прошепна:

— Нюрнберг, където са се състояли процесите. Сега това е моята история.

Мадам Шазо помогна с навигацията на взетата под наем кола при влизането им в Бамберг, много добре се справяше с карти и се гордееше с уменията си на навигатор. След ранната смърт на съпруга й винаги Кристоф караше колата.

— Има горен и долен град — каза тя, загледана в картата. — Разделени са от река Регниц. — Тя погледна Кристоф, усмихна се и тайничко си пожела синът й скоро да си намери жена. — Намали, тук има някакви хотелски табели — посочи тя към кафяв уличен знак. — Виждам го! Завийте надясно за хотел „Месершмит.“ Ланге щрасе.

Паркираха на малък паркинг, запазен само за гостите на хотела, регистрираха се и взеха по един душ преди срещата с Франц и Елен. Когато Кристоф излезе от стаята си, майка му вече беше във фоайето и нетърпеливо го чакаше до входната врата.

— Добре ли се вижда брошката ми? — попита тя.

— Да, маман. Веднага ще видят и нея, и теб.

Той протегна ръка към майка си и двамата тръгнаха по улицата, пресякоха реката по очарователен мост и влязоха в горния град. Вървяха покрай студенти от университета, местни от всякакви възрасти, яхнали велосипеди, и туристи, които четяха менютата за вечеря.

— Напомня ми на Екс — обади се Кристоф.

— Да — съгласи се майка му. — Изглежда истински град, с истински услуги и търговия, а не като Дисниленд. Надявам се и Екс да си остане такъв.

— Ето табела за площад „Домплац“ — посочи Кристоф. — Къде точно ще се срещнем с тях? Историческия музей?

— Да — отвърна тя. — Нарича се „Ратстюбе“. Франц го оприличи на ренесансова гема в писмото си. Той преподава история в тукашния университет.

Кристоф потупа ръката на майка си.

— Да, каза ми. — И неведнъж. — И говори френски, нали така?

— Да, перфектно, но Елен говори само немски. Какво ще правя?

— Ще измислиш нещо.

— Нали няма да се отегчиш тази вечер, ако ние отидем някъде, за да… си… поговорим…

— Не, не, не се притеснявай за мен. Ще потърся онази мътна бира, която произвеждат тук. Мисля, че се казваше „Раухбиър“.

Пристигнаха на „Домплац“, голям, леко наклонен площад, заобиколен от различни добре запазени сгради. Разкри се пред тях като огромен албум за европейска ренесансова архитектура. „Ратстюбе“ се намираше на югоизточния му ъгъл и лесно се забелязваше заради елегантните си фронтони и богато орнаментираните еркерни прозорци, надвиснали над площада. Висок възрастен мъж и също толкова висока жена стояха под табелата на музея с леко докосващи се рамене. Мъжът примижа в късното следобедно слънце. Елен Хофман, по баща Шмит, посочи към майката и сина Шазо и каза нещо на брат си. Осемдесетгодишният Франц Шмит, все още в добра форма благодарение на ежедневното каране на велосипед, свали шапката си и се затича през площада.