Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (40)

40.

Вдигни!

Моля те, вдигни! Сакс стисна телефона и потрепери от безсилен гняв, когато гласовата поща се включи с гласа на Пам.

— Пам, ако си у вас, веднага напусни къщата! Незабавно! Отиди в Осемдесет и четвърти участък. Мисля, че убиецът, когото сега търсим, се навърта около апартамента ти.

Погледът й срещна този на Райм, който също изглеждаше разтревожен. Тя натисна рязко копчето за повторно набиране.

— На работа ли е? — попита той. — На лекции?

— Не знам. Тя е на плаващо работно време. А този семестър в колежа са на свободна програма.

— Патрулната кола ще пристигне там след седем-осем минути — извика Рон Пуласки.

Но оставаше въпросът дали нямаше да е късно.

От високоговорителя се чу глух тон „Свободно“.

По дяволите. Отново гласова поща.

Не, не…

— Сакс…

Тя не обърна внимание на Райм, а отново натисна копчето за повторно набиране. Защо, по дяволите, не сложиха апартамента на Пам под постоянно наблюдение? Вярно, че жертвите на убиеца — както тези на Колекционера на кости — бяха случайно избрани и нямаше основание да предполагат, че Колекционера на кожа изобщо знае за съществуването й. Но сега, разбира се, той бе решил да напада не само преследвачите си, а и техните близки и приятели. Не беше невъзможно да узнае за връзката на Пам с Райм и Сакс. Защо не бяха…

Щрак.

— Амелия — задъхано каза Пам, — получих съобщението ти, но не съм вкъщи. На работа съм.

Сакс сведе глава. Ох, слава богу!

— Обаче Сет е там! Сега е у нас. Чака ме. Щяхме да излизаме вечерта. Амелия, какво… какво да направим?

Сакс взе номера на момчето и се обърна към Пуласки.

— Обади се на Сет! — извика през стаята.

Младият полицай веднага набра.

— Заключени ли са вратите, Пам?

— Да, но… О, Амелия. Там няма ли полицаи?

— Сега пътуват. Стой където си. И…

— Да стоя където съм? Отивам у нас. Тръгвам веднага!

— Не. Недей!

Пам обвинително повиши тон:

— Защо го прави? Какво прави в моя апартамент?

— Стой където…

Момичето затвори.

— Телефонът звъни — обяви Пуласки; изражението му се промени.

— Високоговорител — рязко нареди Райм.

Младият полицай натисна копчето. Чуха гласа на Сет:

— Ало?

— Сет, аз съм Линкълн Райм.

— Здравейте, как…

— Слушай ме внимателно. Излез веднага. Някой се опитва да проникне в апартамента. Излез веднага!

— Тук ли? Как? Пам добре ли е?

— Добре е. Полицията всеки момент ще е там, но трябва да излезеш. Прекъсни каквото правиш и излизай. Излез през главната врата и отиди в Осемдесет и четвърти участък. На Голд стрийт. Или поне иди на някое оживено място. Обади се на Амелия или на мен веднага щом…

Следващите думи на Сет бяха заглушени, сякаш се обърна и вече не държеше телефона близо до устата си:

— Ей!

Чу се трясък от счупено стъкло, после — друг глас, мъжки:

— Ти. Остави телефона!

— Кой си ти бе…

После — няколко удара. Сет изкрещя.

Връзката прекъсна.