Джефри Дивър
Колекционерът на татуировки (59)

59.

Облегнат на стената със скръстени ръце, Били гледаше как леля му Хариет — сестрата на майка му — слага прах за пране в машината.

— Видя ли някого във фоайето? — попита тя. — Притеснявах се да не би да ме следят от полицията. Имах чувството, че някой ме гледа.

— Не. Проверих внимателно. Стоях цял час.

— Не те видях.

— Аз бях наблюдаващият — увери я Били. — Не наблюдаваният.

Хариет затвори капака и той заоглежда гърдите й, краката й, врата й. Спомени…

Винаги се беше чудил дали чичо му подозира за това, което правеха в Олеандровата стая.

Изглеждаше невъзможно чичо Матю да не знае за любовната им връзка, или както другояче можеше да се нарече. Как можеше да не забележи, че двамата изчезват за няколко часа следобед в дните, когато тя не дава частни уроци на съседските деца?

И със сигурност обменяха миризми — на телата си, на нейния парфюм и неговия дезодорант.

Също миризмата на кръв, въпреки че се изкъпваха много добре след всяка следобедна среща.

Цялата кръв…

„Съветът за върховенство на американското семейство“ имаше религиозен клон. Уставът не позволяваше на членовете да използват противозачатъчни средства и забраняваха аборта, затова Хариет „канеше“ Били в стаичката над гаража само през онзи период от месеца, когато беше абсолютно сигурна, че няма опасност да забременее. Били не се гнусеше и незнайно защо алените петна възбуждаха Хариет още повече. Така олеандър и кръв оставаха завинаги свързани в съзнанието на Били Хейвън.

Чичо Матю може би изобщо не знаеше за тази особеност на женския организъм. Били не би се изненадал, ако беше така.

Освен това винаги ставаше както тя искаше. Хариет Стантън можеше да те погледне в очите и да те накара да повярваш на почти всичко. Били не се съмняваше, че каквото и обяснение да сервираше на съпруга си, той би го приел като чиста монета.

— Това ще бъде твоето студио — каза Хариет на тринайсетгодишния Били първия път, когато му показа стаята, която бе обзавела за него над гаража, долепен до къщата им в Южен Илинойс.

На стената бе закачила акварела на олеандър — любимото й цвете (и отровно, разбира се) — който той й бе нарисувал.

— Това е любимата ми рисунка от тебе. Ще наречем тази стая Олеандровата стая. Нашата Олеандрова стая.

При тези думи дръпна колана му. Игриво, но с непоколебима решителност.

— Чакай, не, лельо Хариет. Какво правиш?

Погледна я ужасено — тя не само че приличаше на майка му, нейната сестра, а и двамата с Матю бяха де факто негови приемни родители. Майката и бащата на Били бяха загинали жестоко, макар и героично. Останало сираче, момчето беше приютено от Стантънови.

— Аз… не съм сигурен, че искам да направя, такова… това — измънка Били.

Но тя сякаш не го чу.

Коланът падна.

И така започнаха кървавите години в Олеандровата стая.

При идването им тук, в Ню Йорк, двамата се бяха видели само веднъж — в деня, когато Били избяга от болницата, където бе отишъл не за да татуира поредната жертва, а да види леля си, болния си чичо и братовчеда Джош. Тогава той изобщо не беше в настроение да я задоволява (единственото, което леля Хариет очакваше от секса). Но тя настоя да се видят в хотела — Матю все още беше в болницата, а Джошуа бе изпратила по някакви задачи. Джош винаги правеше каквото му кажеше мама.

Сега, на фона на ритмичното бръмчене на пералнята, Били попита:

— Как е той? Джош каза, че е доста добре. Само малко блед.

— Да върви по дяволите — изсъска Хариет. — Матю ще се оправи. Защо просто не ни направи тази услуга да умре?

— Да, би било удобно — съгласи се младежът. — Но ще бъде по-добре, ако стане по първоначалния ти план.

— Предполагам.

Планът беше такъв: След като приключеха Модификацията тук, в Ню Йорк, щяха да се върнат у дома в Южен Илинойс, да убият Матю и да натопят за това някой нещастен негър или латино, случайно избран от кухнята за бедни в Олтън или Източен Сейнт Луис. Матю щеше да стане мъченик, а Били — да поеме ръководството на „Съвета за върховенство на американското семейство“ и да го превърне в най-добрата военизирана организация в страната.

Били щеше да бъде крал, а Хариет — кралица. Или кралица майка. Реално, и двете.

СВАС беше една от десетките въоръжени милиции в страната, организирани в хлабав съюз. Названията бяха различни, но възгледите им бяха на практика едни и същи: върховенство на щатските, общинските или — още по-добре — племенните закони над федералните; прекратяване на медийната пропаганда; пълно спиране на помощта и намесата в други държави; забрана на хомосексуалността (не само на гей браковете); забрана на смесените бракове и поддържане на различни (и не задължително равноправни) доктрини за расите; изгонване на всички имигранти от страната; управление, основаващо се на християнските ценности; домашно обучение. Ограничаване на нехристиянските религиозни практики.

Огромен брой американци изповядваха тези възгледи, но проблемът, поради който тези милиции не можеха да се разрастват, не беше идеологията им, а това, че се ръководеха от хора като Матю Стантън — застарели мъже без въображение и без абсолютно никаква харизма освен за други застарели мъже без въображение.

Нямаше съмнение, че чичо Матю е работил ефикасно в своето време. Беше убедителен проповедник и учител. Вярваше в учението на Христа и родоначалниците на религията. Но никога нямаше да направи нещо толкова вълнуващо, колкото бомбения атентат в Оклахома Сити например. Неговото разбиране за активна борба за каузата се ограничаваше с убийството или побой над някой лекар, извършващ аборти, взривяването на някоя клиника или централа на данъчната агенция, побои над емигранти, мюсюлмани или гейове.

Хариет Стантън обаче бе далеч по-амбициозна от мъжа си и знаеше, че групировката ще загине в близките десет години, ако не привлече млада кръв, ако не възприеме нов подход за разпространяването на политическото си послание сред по-младата, по-модерна аудитория. Модификацията беше нейна идея — но бавно я бе втълпявала на Матю, за да го накара да повярва, че е негова.

Преди няколко месеца, докато с Били лежаха на дивана в Олеандровата стая, тя му обясни идеите си:

— Имаме нужда начело да застане някой, който ще привлича младите. Вълнение. Ентусиазъм. Творческо мислене. Социални медии. Ти ще привлечеш младото поколение. Когато ти говориш за Закона, ще те слушат. Момчетата ще те почитат като идол. Момичетата ще въздишат по теб. Можеш да ги накараш да направят всичко. Ти ще си Хари Потър на каузата. След смъртта на Матю твоите акции ще хвръкнат във въздуха. Ще привлечем стотици, хиляди младежи. Ще превземем „Патриотичния фронт на Средния запад“.

Това беше една легендарна групировка недалеч от седалището на СВАС, предвождана от двама богати на идеи водачи.

— Няма да спрем, докато не се разпрострем в цялата страна.

Хариет вярваше, че има безброй американци, които не харесват посоката, в която отива страната, и биха се присъединили към СВАС. Но те трябваше да знаят какви са опасностите: терористи, ислямисти, малцинства, социалисти. И имаха нужда от харизматичен млад водач, който да ги защитава от тези опасности.

Хариет и Били щяха да ги спасят.

Имаше и друга причина за убийството. Хариет разполагаше с ограничена власт в организацията в сегашния й вид — защото беше, разбира се, просто жена, съпругата на основателя на Съвета. Били и новото поколение вярваха, че дискриминацията на жените е отклонение от важните проблеми — расовата сегрегация и национализма. Докато Матю и такива като него — пристрастените към лова и пурите — командваха, Хариет щеше да остане в периферията. Това бе просто недопустимо. Били щеше да й даде власт.

Сега, в пералното помещение, той почувства погледа й и се обърна към нея. Това срещане на погледите бе същото, каквото го помнеше от години. Когато беше върху нея, всеки път се опитваше да опре лицето си на възглавницата, но тя го хващаше за косата и дръпваше главата му нагоре, докато застанеха очи в очи.

— Е, какви следи имат сега от полицията? — попита тя.

— Всичко е наред. Ченгетата ги бива, но приеха описанието ти: руски или славянски черти, около трийсетте, с кръгла глава, светлосини очи. Точно обратното на мен.

Когато Амелия Сакс я „спаси“ в болницата, Хариет даде фалшиво описание за фоторобота, за да отклони полицията от племенника си, който бе дошъл в лечебното заведение не за да татуира нова жертва, а просто да види Матю.

Били попита за братовчед си — дали приема всичко нормално?

— Джош си е Джош — разсеяно отговори Хариет, което обобщаваше почти изцяло отношенията между майка и син. После се изсмя като малко момиченце. — Леле, каква екскурзия си направихме само, а? Не стана както бяхме планирали, но мисля, че така е по-добре. След удара Матю ще изглежда слаб. Така ще му бъде по-лесно да се… оттегли, когато се върнем у дома. Неведоми са пътищата Господни, нали?

Приближи се до Били, хвана го за едната ръка и с другата погали с пръсти гладката му буза.

Една лампичка примигна и пералнята превключи на друга част от програмата. Хариет погледна машината критично. Били си спомни, че вкъщи простираше прането да съхне на открито. Представи си дрехите като немощни телесни части, поклащащи се на лекия ветрец. Понякога тя качваше въжетата за пране в Олеандровата стая.

Изведнъж забеляза, че Хариет е вдигнала ръце и вади фибите от косата си. Отново се усмихваше. Усмихваше се по онзи начин.

Сега ли? Сериозно ли искаше?

Но какво имаше да се изненадва? Леля Хариет винаги беше сериозна. Тя отиде до вратата на пералното помещение и я затвори.

Хипнотизиращият ритъм на плискащата се вода бе единственият шум в стаята.

Хариет заключи вратата на пералното помещение. И изгаси лампата.