Джон Конъли
Игра на духове (10)

10.

Паркър вечеря сам във „Фармхаус Тап и Грил“ на „Банк Стрийт“. Четеше биографията на писателя Джон льо Каре и си мислеше, че от него би излязло много добро ченге, ако само се беше постарал да свикне с тайното си чувство на срам.

Паркър се ограничи с една чаша вино. Беше в емоционално настроение и не искаше съвсем да се разчувства. Тревожеше се за Сам, а и за Рейчъл. Тревожеше и за себе си. Добре че беше предполагаемото изчезване на Джейкъб Еклънд, та да има с какво да се разсее. А в Портланд го чакаха още няколко рутинни случая за Мокси Кастин и още двама-трима адвокати — скучна, безопасна работа. Ако имаше малко акъл, щеше да се задоволи с жонглирането с пликове с адвокатите и тогава нямаше да вечеря сам в някакво заведение в Бърлингтън, Върмонт, и да се чуди как да не допусне бившата му приятелка да се обърне към Семейния отдел на съда във Върмонт.

Но пък ако беше толкова умен и предпазлив, просто щеше да бъде друг човек.

Най-лесните пари, които беше изкарал тази година, бяха дошли от една жена на име Тея Бентлинг, която беше убедена, че съпругът й, Стив, й изневерява.

Оказа се права: Стив се виждаше с друга жена, която се казваше Шери Суитман. Името много би подхождало на начална учителка — чудесно съвпадение, защото тя бе точно такава. Освен това, както се оказа, беше омъжена за Дейв Олсън, клиент на Мокси. Неотдавна Олсън се беше обърнал към Мокси, защото подозираше, че жена му, която бе запазила моминското си име — може би защото беше адски сладко, — не му беше толкова вярна, колкото би му се искало в идеалния случай. Мокси свърза Олсън с Паркър, който вече беше нает от Тея Бентлинг да следи съгрешилия й съпруг.

Паркър проследи Стив Бентлинг до едно ново бохо кафене в Южен Портланд, където той се срещна с Шери Суитман, с информацията, за която бе запознат преди няма и час от самия Мокси. Бентлинг и Суитман се завлякоха в един нескъп мотел, за да прекарат известно време заедно, а Паркър нащрака няколко снимки с телефона си, чудейки се как някой смята, че може да има тайна връзка в толкова малък град. Представата за дискретност на тия двамата се заключаваше в това, да прекосят моста Каско Бей между Портланд и Южен Портланд, може би защото някои гледаха на последния не като на отделен град, какъвто беше, а като на съвсем друга екзистенциална сфера, още повече че ги делеше водна преграда. Когато Паркър разказа всичко на Мокси, онзи едва не се задави от смях, а Паркър прибра два хонорара за една работа.

Той довърши главата от биографията и поиска сметката.

Беше дошъл пеш до бара и сега си тръгна обратно към хотела. Снегът понамаля и спря. Усещаше как скърца под краката му. Искаше му се Сам да беше с него. Държеше едната си ръка в джоба, а другата отпусната до тялото, като че ли си представяше как върви до него, пъхнала ръкавичката си в ръката му, а малките й крачета ситнят до неговите.

Мисълта за Сам неизбежно водеше със себе си спомена за другата му изгубена дъщеря и той се взираше в дърветата от двете страни на улицата и в сенките между къщите едновременно с боязън и надежда да зърне дете, което го следва неотлъчно в мрака, без да оставя следа в пресния сняг. Потънал в мислите си, той не забеляза колата, паркирана пред хотела, нито мъжа, който слезе от нея. Едва когато онзи застана на пътя му, Паркър спря и го погледна.

Пред него стоеше бащата на Рейчъл, Франк Улф, облечен с дълго сиво палто и мека шапка с перо, втъкнато под лентата. Приличаше на баща от стар филм чак до върха на сивите си мустаци.

Паркър и Франк никога не се бяха погаждали, а последните събития не бяха помогнали за сближаването им. След като бе установена самоличността на похитителя на Сам и връзката му с баща й, съпругата и дъщерята на Франк едва успяха да го озаптят да не се нахвърли физически върху Паркър. Оттогава насам не се бяха виждали и не бяха разменили и дума по телефона, но въпреки това Паркър не се изненада особено. Целият му ден беше такъв.

— Франк — поздрави го той. — Откога ме чакаш?

— От няколко часа. Казах, че отивам на кино.

— И какво гледа?

— Моля? — обърка се Франк.

— Когато се прибереш, Рейчъл и жена ти ще питат какво си гледал. Трябва да имаш отговор. Освен ако не възнамеряваш да им кажеш истината.

Франк Улф не беше свикнал да лъже. Въпреки че беше малко да се каже, че двамата с Паркър не могат да се гледат, детективът не се съмняваше, че Франк обича дълбоко дъщеря си и внучката си. Старецът на Рейчъл беше принципен, праволинеен човек и не беше в природата му да лъже. Водеше удобен, привилегирован живот, което може би допринасяше за проблема, но ако беше готов на компромиси със собствения си морален кодекс, щеше да бъде още по-богат и привилегирован. Имаше се за добър човек, въпреки че истински добрите хора никога не мислят за себе си по този начин.

Франк се огледа, обхождайки с очи дърветата, улицата и колата си, сякаш изведнъж се бе озовал на непознато място и няма никакъв спомен как е стигнал дотам. Издиша дълбоко облак пара и Паркър усети дъх на алкохол. Франк не беше пиян, поне засега, но беше пил достатъчно, за да го задържат за шофиране в нетрезво състояние, ако го бяха спрели. Ако ченгетата не го озаптяха, то нищо чудно комбинацията от лошо време и притъпени реакции да го направи под формата на катастрофа.

— Защо си дошъл? — попита Паркър.

— За да говоря с теб.

Паркър почти не можеше да се сети за друг човек, с когото има по-малко желание да говори, но разговорът все пак даваше шанс за разведряване на обстановката. Ако го отпратеше, отношенията им щяха да продължат да се влошават, стига, разбира се, Франк да си стигнеше жив до дома и да пропусне неволно отбиване до най-близкия полицейски участък.

— Студено е. Какво ще кажеш да влезем вътре и да седнем?

Паркър посочи към хотела. Имаше няколко общи помещения, в които гостите можеха да поработят или почетат, ако желаят. През дръпнатите завеси си личеше, че стаята отпред, вляво от вратата, беше празна.

Франк кимна и Паркър тръгна напред по заснежената пътека към топлата сграда.