Джон Конъли
Игра на духове (11)

11.

Мей Маккинън стоеше до прозореца в кухнята и гледаше гората по края на задния си двор. Хрумна й да се обади в полицията, но не беше готова за това, поне засега. Въпреки изчезването на съпруга си и всевъзможните сюжети за сполетялата го участ, които рисуваше в мислите си, тя все още предпочиташе да вижда най-хубавото в хората и да вярва в подредената вселена, защото само в една вселена, в която хората бяха добри, а редът беше естественото състояние на нещата, беше възможно съпругът й да не е страдал твърде много, преди да умре.

Освен това беше в период на пренастройване на сетивата — избирателно изкривяване на собствените си спомени и възприятия. Вярваше, че е видяла фигури в гората, но й беше трудно да се фокусира върху тях. Напомняха й на онези фокуси с карти, при които символът на картата за миг се скрива от погледа в сляпото петно на полезрението. Когато се опиташе да види конкретен образ, движещ се между дърветата, сенките сякаш го поглъщаха и оставаха само другите около него. Щом преместеше поглед, невидимият мъж или жена отново се появяваше в периферното й зрение.

После слезе в кухнята, но нарочно не светна лампата, за да остане скрита, докато огледа имота си. Ала в гората вече не се забелязваше никакво движение. Една атавистична част от съзнанието й — рядко използвана реликва от по-древните времена на човечеството — й изпращаше противоречиви послания. Предупреждаваше я да не излиза навън, но в същото време се опитваше да й внуши, че не е видяла това, което си мисли.

Само дето и Алекс беше с нея. Той също ги беше видял. А гласът в главата й, който говореше като неприсъстващия й съпруг, отвърна: „Но ти се тревожеше за него. Притесняваше се, че може да се е наранил, а той на свой ред се е уплашил, задето е скрил случката от теб. Двамата сте предали страха си един на друг и сте почерпили образите от него.“

— И двамата едновременно сме си измислили хората в гората?

Тя изрече думите на глас; прошепна ги на нещо в главата си, което адски добре имитираше Майк, чак до нетипичните за американците интонации в гласа до начина, по който спираше между изреченията, независимо колко е ядосан, щастлив или тъжен. Той беше разумен, разсъдлив човек. Този глас обаче, който я караше да се съмнява в себе си, се отличаваше от неговия по едно много просто нещо.

Майк никога не би се опитал да я накара да се усъмни в себе си.

Скептицизмът й го прогони. Радваше се за това. Нямаше да храни фантазии образи на изгубения си съпруг.

Тогава се сети: цигани. По-рано тази година през града беше минал един катун — три роднински семейства, поне според полицията, която ги държа под око от момента, в който паркираха караваните си на паркинга пред „Уолмарт“ на „Еъруей Драйв“. Бяха на най-различна възраст, също като тези в гората. Не бяха направили никакви поразии, макар че според някои в града просто не бяха имали възможност, защото ченгетата и охраната на магазина ги пратиха да си вървят още след втората нощ. Изпроводиха ги в мрака с все разплаканите им деца и лая на обърканите кучета. Мей не го намираше за редно, защото според нея не правеха нищо лошо. Но пък какво ли знаеше тя, след като беше единственият човек в семейството, който смяташе, че от Бърни Сандърс би излязъл свестен президент?

Възможно ли бе да са част от същата група или нови цигани, дошли да опънат катуна си в гората, след като явно не бяха желани на паркинга пред търговския център? Мей усети, че либералните й възгледи са подложени са сурово изпитание. Едно беше циганите да се мотаят около мола, съвсем друго бе да палят огън на метри от задния й двор.

„Не излизай навън.“

Това вече не беше гласът на Майк. Въобще не беше глас, който бе чувала преди. Говореше й като търпелив родител на дете, което се кани да направи нещо глупаво, но Мей вече нахлузваше градинските ботуши, които винаги стояха до задната врата, и навличаше старото яке на Майк, което той държеше на закачалката в килера до пералнята и което тя упорито отказваше да прибере. Понякога, когато захладнееше, тя се увиваше в него, сядаше на пода в кухнята, затваряше очи и си представяше, че той седи до нея и я прегръща.

Майк, Майк, защо ти трябваше да си тръгваш?

Чу шум зад себе си. Алекс стоеше в подножието на стълбите, увит в халат, за да се стопли.

— Мамо? Обади ли се в полицията?

— Още не. Не знаем кой е.

И дали е, без малко да добави тя. Божичко, това пък откъде се взе?

— Мамо, днес видях един мъж в гората.

— Мъж ли? Какъв мъж?

— Не знам. Беше със странни дрехи. Уж беше там, а в следващата секунда го нямаше. Сякаш се носеше върху снега. Заради него паднах от колелото.

Той заплака.

— Трябваше да ти кажа, но ме беше страх.

Слюнката й запука в ушите като цвърчащ бекон в тигана.

„Няма да се отдалечавам — помисли си тя. — Ще отида до края на осветеното петно и ако видя нещо, ще се скрия вкъщи, преди да кажеш и гък.“

— Да заключиш след мен, чуваш ли?

— Мамо…

— Всичко е наред. Искам само да погледна.

Тя отвори задната врата и излезе на двора.