Метаданни
Данни
- Серия
- Чарли Паркър (15)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Game of Ghosts, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ирина Манушева, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2018)
- Разпознаване и корекция
- Epsilon(2020)
Издание:
Автор: Джон Конъли
Заглавие: Игра на духове
Преводач: Ирина Манушева
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: ирландска (не е указано)
Печатница: „Инвестпрес“ АД — София
Излязла от печат: 15.05.2018
Редактор: Гергана Рачева
Художник: Виктор Паунов
Коректор: Александрина Худякова
ISBN: 978-954-733-957-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12308
История
- —Добавяне
III
Може би в този свят понякога се раждат
и други души, облечени в човешка плът.
21
Дон Раут, известен на Братята като Братовчеда, пътуваше от часове, като поспря само да подремне в най-евтиния мотел, който намери. След убийство винаги изпитваше потребност от забрава. Не знаеше защо.
Ако беше лято, можеше просто да паркира някъде и да прекара нощта в колата си, но през зимата това би означавало замръзване до смърт или изтощаване на акумулатора, за да работи парното. Не обичаше да харчи пари по мотели, също както и за хранене навън. Когато се налагаше, ходеше само в заведения, в които се предлагаше салатен бюфет или супа без ограничение на количеството. Живееше пестеливо, даже мизерно.
Раут работеше като надзирател в една от най-големите индустриални перални в Кентъки, но му се налагаше и да посещава на място перални в болници, затвори и колежи, за да се грижи за изправността на уредите и да дава консултации относно препаратите, температурите на водата и продължителността на перилните цикли. Толкова отдавна работеше с детергенти, че вече не усещаше никакви други миризми, а дрехите и особата му винаги излъчваха лека химическа нотка.
Още живееше в дома на родителите си, въпреки че те самите бяха покойници от няколко години. След като майка му последва баща му в гроба, Дон разпродаде по-голямата част от вещите им. Замисли се дали да не запази леглото им, защото беше по-голямо и удобно от неговото собствено, но реши, че ще се чувства странно да спи в същия креват, в който е бил заченат, дори ако смени матрака. И така, леглото си замина заедно с дрехите, бижутата и мебелите, защото Дон не беше сантиментален човек. Ако в къщата влезеше външен човек, щеше да я намери, общо взето, празна, с изключение на кухнята, дневната и една малка спалня. Извън тези помещения лампите даже нямаха крушки, дори в коридорите.
Жилището не беше обременено с книги и вестници и въобще с нищо друго, освен най-основните уреди за съвременния начин на живот: печка на газ, хладилник, стара скара за сандвичи. Единствените по-луксозни елементи бяха широкоекранен HD телевизор, на който гледаше блу рей дискове, и първокласна озвучителна система: грамофон „Клиъраудио Консепт“, усилвател „Рега Елисит-Р“ и колони „Митос СТС Супер Тауър“. Имаше и плейър за компактдискове „Сайръс“, но като цяло беше любител на плочите. Баща му беше събрал значителна колекция от класическа музика, която синът му запази и продължи да допълва. Сам беше сковал етажерка за сбирката си. Това беше един от малкото аспекти на живота, които му носеха неподправена наслада.
Нямаше електрическа кана за вода, а ваната и душа използваше толкова епизодично, че в редките случаи, когато го правеше, плюеха кафяви пръски. Предпочиташе да се къпе на работа — пестеше пари; по същата причина даваше прането си на една от работничките, наети при условия, познати на колегите им отпреди век.
Формално погледнато, азиатците и африканците, които товареха количките, сортираха скъсаните и безнадеждно изцапаните тъкани от използваемите, перяха, сушаха и гладеха сред невъобразима жега, пара и влага, и всичко това за трийсет и пет цента над минималната надница на час, се наричаха „сътрудници в пералня“, което Братовчеда намираше за достойно за смях. Те не бяха никой. Вече дори не си правеше труда да запомня имената им и не само защото ползваха служебни гащеризони с имената си отляво на гърдите. Имаха право на два такива и ако ги повредяха, бяха длъжни сами да заплатят новите. Малцина го правеха; повечето предпочитаха да ги закърпят, отколкото да жертват част от заплатата си. Напускащите и уволнените трябваше да върнат гащеризоните за рециклиране, но повечето ги предаваха на колегите си, които не сменяха имената на униформите, и така цялата работа ставаше все по-объркана и неясна. Не че на някого от надзирателите му пукаше: бездруго имената на имигрантите не показваха ясно пола им, така че никой не знаеше дали под гащеризона с надпис Афуа, Абиойе, Линг или Квонг се криеха цици или нещо друго. Проблем възникваше само ако прецакаха нещо, закъснееха или въобще не се появяха на работа.
За да изпита теорията си, че тези хора нямат никакво значение и никого не го е грижа за тях — или поне никого, който да има значение сам по себе си, — няколко години по-рано Раут отвлече една двайсет и една годишна китайка на име Мейжу, докато тя тичаше да хване последния автобус след края на смяната си. Раут нарочно я забави, за да я отдели от колегите й. Накара я да изпере фланелките и бельото му, после се оплака, че е сложила твърде много кола и всичко трябва да бъде изпрано наново. Раут притежаваше властта не само да наема и уволнява, но и да реже от работното им време или да възлага смени, невъзможни за родители с деца. Не си струваше да го ядосват, затова Мейжу направи, каквото й каза. Чак когато Раут заяви, че е доволен от резултата, тя хукна през паркинга, без дори да свали гащеризона и сините калцуни. До спирката на автобуса имаше пряка пътека през една пуста гориста местност, която съкращаваше пет минути от пътя, и той знаеше, че Мейжу ще тръгне по нея. Малко преди да излезе на шосето, той я дръпна в храстите и запуши устата й с дебелата си ръкавица, за да не пищи. Тя беше лека като перце, а Раут беше едър мъжага. Напъха я без никакви усилия в багажника на колата си, като я плесна веднъж, за да не се съпротивлява, докато върже краката и ръцете й с монтажно тиксо.
По-късно, когато я уби, го направи с такава лекота, сякаш прекършваше врата на пиле.
На другия ден няколко китайки дойдоха в офиса му и заломотиха нещо. Те почти не говореха английски, а и Джун, преводачът им, не беше по-способен да изрази тревогата им от изчезването на Мейжу. Скоро обаче стана ясно, че тя е пребивавала нелегално в Щатите и е постъпила с чужди документи на работа. Той обясни на жените, че ако продължават да всяват суматоха, ще се наложи компанията да разгледа внимателно документите на всички, а ако замесят полицията, с нея неминуемо ще дойдат и имиграционните, и…
Кой можеше да знае къде се е дянала Мейжу? Тези хора живееха по свои собствени правила. Това дори не беше истинското й име. Една от жените твърдеше, че се е казвала Интай. На Раут му се стори, че го е чувал преди. Помисли си, че може момичето да го е изрекло преди края си.
Никой така и не се обади в полицията и никой не разпитва Раут за изчезналата жена, въпреки че му се стори, че някои от жените го гледат подозрително. Все едно. От Мейжу, или Интай, или както там се казваше, не беше останала и следа. Полезно беше да познаваш химикалите и техните приложения.
Раут не посегна на друга жена от пералнята. А китайката дори не изнасили. Просто искаше да докаже тезата си.
Раут не ходеше на почивка. Обикновено използваше годишния си отпуск, за да стои у дома, да слуша музика и да гледа документални или стари филми. Никога не боледуваше и беше единственият служител в компанията, който никога не бе отсъствал по болест. Беше учтив с по-старшите от него, а със сътрудниците, ако изключим злощастното момиче, умряло във ваната му, се държеше разумно. Ако никой не го харесваше особено, то и никой не го мразеше кой знае колко. Онези, които шепнеха зад гърба му и му хвърляха подозрителни погледи, отдавна си бяха отишли.
Раут не беше самотен. Понякога го навестяваха Братята. Както си лежеше на дивана със слушалки на ушите, той отваряше очи и виждаше как някой от тях се носи из стаята или стои в ъгъла и се поклаща в такт с музиката — може би същата, която чуваше Дон, а може би някоя мелодия от друго време и място. Виденията не го смущаваха. Те бяха от една кръв. Рано или късно и той щеше да заеме мястото си сред тях, за да се разхожда между световете. Необичайна бе дарбата да споходи мъж в семейството. Обикновено тя се свързваше с жените, но пък Раут беше особен в много отношения, не на последно място с готовността си да извършва убийства и онези, които си бяха отишли преди него, дължаха много на неговите усилия.
Раут не обичаше да излиза от къщи, освен за да ходи на работа. Той беше човек на рутината. Нарушаваше навиците си само за своята кръв. Допадаше му иронията на факта, че човек, който работи в пералня, отговаря за мръсната работа. Приемаше го като дълг, не като бреме. Не изпитваше удоволствие от убиването — не беше садист, — но и не можеше да каже, че не му харесва. Беше практичен човек.
Раут стоеше на разстояние от останалата част от семейството. Това беше споразумение между всички, за всеки случай, ако поради някакво злощастно стечение на обстоятелствата го заловяха, въпреки че надали щеше да се случи. Той беше прецизен, а и Братята бдяха над него. Нямаше да позволят нещо да се случи на техния инструмент в този свят.
Пътят се виеше пред него, а снежинките се сипеха пред фаровете, като че ли самият свят се разпадаше, горейки в студен огън, който превръщаше всичко в бяла пепел. В последния момент беше помолил за три дни отпуск. Налагаше се да се справи с проблемите, предизвикани от частния детектив Еклънд, които включваха Мей Маккинън и по необходимост нейния син. Малко се подразни, че шефката му се разфуча, когато я уведоми за желанието си да ползва част от полагаемия се отпуск. Тази жена — казваше се Уенди Брей, носеше прекалено много грим и говореше прекалено силно за неговия вкус — беше нова и не познаваше работата му. Забеляза лека враждебност от нейна страна, макар да не й бе дал никакъв повод за това. Почуди се дали някои хора имат по-фин усет за греха у себеподобните си — закърняло сетиво за евентуална заплаха. Не беше притеснен, само любопитен. Провокирането на безпокойство, доколкото му беше известно, не беше причина за уволнение.
Брей му разреши с неохота въпреки лъжата му, че трябва да присъства на погребение. Даже беше намерил и подходяща погребална агенция на Източния бряг, ако се наложи потвърждение, но Брей не показа никакво желание да дълбае, а просто подписа молбата му. Заедно с уикенда това правеше почти пет пълни дни, за да свърши, каквото трябваше, макар да очакваше да се прибере един ден по-рано. По въздуха може би щеше да стане още по-бързо, но не обичаше летищата и самолетите. Не се страхуваше да лети, но близостта на толкова много непознати му беше неприятна. Затова шофира първо до Милууд, а сега пътуваше към Провидънс с кутия дискове на пътническата седалка, от която да си избира музика. Удоволствието от пътуването се разваляше само от остатъчното раздразнение от отношението на Брей.
Някъде около южната граница на Ню Хемпшир реши, че ще убие тази Брей: не тази година, не даже и следващата. Готов беше да й даде и десет години, да изчака да се премести на друго място или да напусне, за да създаде семейство, и едва тогава да тръгне по следите й. Той беше много търпелив човек.
След като взе това решение, настроението му се подобри. Пусна си Концерт за пиано на Равел в изпълнение на самотника Артуро Бенедети Микеланджели, известен с неприязънта си към дисковете. Записът от 1957 г. беше направен в Студио 1 на ЕМИ на „Аби Роуд“ в Лондон. По-късно „Бийтълс“ завладяха Студио 2, на което Братовчеда гледаше като на доказателство за западащите стандарти. Албумът включваше и Концерт за пиано № 4 на Рахманинов и тъкмо под неговите звуци Раут влезе в Провидънс и се отправи към дома на Джейкъб Еклънд.