Джон Конъли
Игра на духове (97)

97.

Кърк и Сали успяха да стигнат до бунгалото на Джейкъб Еклънд още по тъмно и Кърк счупи един прозорец, за да могат да влязат. Бяха научили за съществуването на това място от самия му собственик, докато настояваха да разберат предназначението на всеки един от ключовете на ключодържателя му, така че Дон Раут да може спокойно да проникне в дома му. Бунгалото беше обзаведено скромно. С малка кухня до дневната, спалня и баня, а отзад имаше тухлена пристройка, облицована с дървена ламперия, заета само от едно помещение с тоалетна в единия ъгъл, душ от едната страна и канал на пода. Там нямаше нищо друго и миришеше на белина. Напомняше на затворническа килия.

Въпреки че и двамата не бяха гладни, знаеха колко важно е да пазят силите си, така че Кърк приготви боб с наденички от запасите в кухнята. В бунгалото нямаше телевизия и интернет връзка и още не знаеха, че тялото на Еклънд вече е било открито в автоморгата на Стивън Лий, но Кърк, така или иначе, беше наясно, че не могат да останат тук задълго. Щяха да се наспят, да се запасят с провизии и да направят всичко възможно да променят външността си, преди да продължат нататък.

Кърк рискува да запали огън. Беше тъмно, а бунгалото се намираше в края на пътеката, добре скрито от погледите на близките имоти, които бездруго бяха малко. Кърк прегърна Сали и се почуди как въобще му е хрумнало, че може да я остави. Тя се притисна в него, разтреперана като птиче. Откакто пристигнаха, почти не бе продумала, но устните й не спираха да се движат. Ако не я познаваше по-добре, можеше да реши, че се моли.

Кърк беше изтощен. Имаше нужда да поспи, ако ще и само няколко часа. Затвори очи и мечтата му се сбъдна.

 

 

В сърцето на крепостта бушуваше огън. Тейър гледаше как Братята се опитват да избягат, но никой не можеше да се изплъзне от Опустелите. Момичето наблюдаваше невъзмутимо гледката, но не пускаше ръката на Тейър.

Тейър чу звук в черното небе, напомнящ на големи крила. Вдигна очи, но не видя нищо. Въпреки това знаеше, че то кръжи над главите им. От укреплението се вдигна стълб от черен дим. Братята се преобразяваха, а в облаците се образува дупка с червен ореол, която да ги приеме.

Шумът от крилете се усилваше. Ехтяха писъци, облаците се разделиха и Тейър за миг зърна внушителен образ; ужасяващо в безупречната си красота и неумолимо в злобата си същество. Крилете му приличаха на голяма хищна птица, ръцете му бяха извити като нокти, на лицето му бе изписана ненаситна сласт, а мъжествено-женствените му черти намекваха за страсти, които никога нямаше да бъдат задоволени.

Сиянието му почти успяваше да скрие низостта, изписана на лицето му, телесното изражение на дълбокия морален упадък. Ако това бе съществото, с което бе сключил сделка Питър Маг, то Питър Маг значи беше глупак.

Пламъците все така се разрастваха и поглъщаха Братята.

 

 

Кърк се събуди. Беше тъмно. В огнището тлееха само няколко въглена, в стаята беше студено. Сали я нямаше. Повика я, но още докато изричаше името й, я видя да стои на вратата на кухнята. Гледаше втренчено в средата на стаята, но Кърк знаеше, че каквото и да вижда, то не е в този свят. Лицето й беше сгърчено от ужас, тя клатеше глава и повтаряше: „Не, не, не“ — първо беззвучно, после шепнешком, докато накрая изпищя:

— Елинър, не!

 

 

Елинър гореше. Парчета кожа се откъсваха от лицето й и политаха черни нагоре. Широко разпънатите й устни оголваха жълтите й зъби, а очите й бяха стиснати в агония. Сали протегна ръце към нея, но в този миг от двете страни на Елинър се появиха две други същества. Кожата им беше сива и сбръчкана. Едното я сграбчи за косата и изви главата й назад, а другото бръкна в устата й и хвана езика й. Погледна към Сали през пропастта между световете и тя чу името си, изречено като обещание, докато съществото изтръгваше езика на Елинър от устата й.

 

 

Крепостта се бе сринала. Писъците бяха заглъхнали.

Питър Маг стоеше сам насред развалините, заобиколен от Опустелите. Над тях кръжеше ангелът — толкова огромен, че човек можеше да зърне само части от него над дупката в облаците. Питър Маг вдигна ръце към небето и извика името на съществото, което го беше предало. Опустелите протегнаха ръце към него и духът му пламна.

Тейър отмести поглед. Опита се да се отскубне от ръката на момичето, но тя не го пускаше.

— Искам вече да се върна — каза той.

не можеш

— Защо?

знаеш защо

Да, знаеше. Знаеше го още откакто тя го повика, но не искаше да го признае.

— Не успях да се сбогувам с жена си и децата си.

съжалявам

Така беше. Наистина съжаляваше.

ела с мен

ще те заведа при морето